Ден 34: В тези земи съжителстват три века едновременно – XIX, XX и XXI
Поредната свежа и приятна сутрин. Навън беше прохладно. Зелените дървета около хижата шумоляха. В далечината се виждаше и есенната украска на гората. Прехвърчаха птички и кацаха по парапетите на терасите. Чешмата в двора пееше безспирната си песен и охлаждаше неуморно някакви бутилки. От време на време орехът напомняше за себе си с лекичкото "туп", което се чуваше при падането на поредния узрял орех. Единственото, което разваляше тази красива картинка, бе безмилостният рев на "железните животни". Автомобилите, минаващи по пътя, поглъщаха на един дъх идилията, създадена от всичко наоколо. Тъкмо се поотпусне човек и се заслуша в песента и приказката на природата и... Брррр... изреве някой тир на завоя.
Добре, че сутринта движението бе по-слабо, та имах възможност да се насладя малко повече на хубавото утро. Не беше добре много да се бавим, защото можеше да е по-топличко днес и бе добре да изполваме хладината. А и пътя не беше съвсем за пренебрегване. Колкото по-напред се придвижим, би било по-добре. Но и до Козичино да стигнем, както бе по план, също е добре.
От хижа Луда Камчия потеглихме обратно по пътя към Дъскотна. На едно място по средата на селото попаднахме на "култова" каручка с чудна табелка "Дъскотна". Веднага я нападнахме за фотосесия и от нея се разхвърчаха цяло ято птички. Май бяха врaбчета. Малко по-нагоре по пътя открихме, че маркировката се отклонява наляво. Добре, че Меги внимаваше, иначе пак щяхме да се връщаме. Завихме по нея и този път по-внимателно се насочихме към изхода на селото.
Продължихме по черен горски път. Преди да навлезем в поредната гора, успяхме да се насладим на няколко красиви гледки от България, както и на една неприятна – изоставено и разрушено стопанство, което явно е било доста голямо преди години. Разположено на височината над селото, около него имаше обширни ливади и много красива гледка към Балкана на запад. "Защо ли е изоставено?" – се питахме и възмущавахме, продължавайки по пътя.
Напред пътят ни минаваше отново през гори, но този път значително по-малко отколкото предните дни. Билото, ако може да се нарече така билото в тази част на планината, е доста овално, полегато и не е толкова силно изразено. По пътя на изток неведнъж успявахме да погледнем надалеч и да се насладим на простора около нас. Поприпомнихме си малко за горещите дни от началото на прехода, но все пак есента си казваше думата. Освен по планината тук пътят ни премина и през няколко села, наредени като върволица едно след друго – Добра поляна, Средна махала, Топчийско. Движехме се по пътеки, черни пътища, асфалт, уличките из селата. Наслаждавахме се на най-различни причудливи превозни средства, всякакви домашни животни. Радвахме се и оглеждахме хората около нас, които и тук бяха празнично настроени. Те също ни оглеждаха и ни се радваха. В края на последното село Топчийско, попаднахме на нещо много интересно – МЕМОРИАЛ на загиналите в борбата против фашизма и капитализма. Това е един паметник, който се издига в средата на оградено паркче. Входа на парка беше като "запечатан". Заприлича ни на берлинската стена. Може би странна асоциация, но в първият момент това си помислихме. Личеше си, че парка е било много приятно местенце, с оформени алеи, зеленина, пейки, места за почивка. Сега не е същото, което е бил преди време. Просто е изоставен, но не е разрушен. Само е "запечатан". Оказа се, че от тук трябва да се върнем малко назад, за да продължим в правилната посока.
И така та до Сини рид. Поредното село, в което хората бяха в приповдигнато настроение. Имаше много коли, микробуси и автобуси. Забелязахме, че няколко човека носеха торти. Сякаш всички в селото имаха рожден ден. Разминахме се с три жени, които бяха облечени очевидно празнично и бяха много усмихнати. Веднага понечих да ги снимам, но те се обърнаха на другата страна. Не настоях. Не съм запознат изцяло с разбиранията им и не знаех дали няма да наруша някое правило.
Отдалеч личеше, че обстановката е празнична. Спряхме до една кръчма, където младежи си пийваха на една маса отвън и се смееха. Решихме да питаме за пътя и за празника, който явно имаха. За пътя ни обясниха веднага, но за празника не успяхме да разберем, защото точно преди да задам въпроса, едно младо момиче излезе от кръчмата и започна да хваща всеки по пътя си за ръката. Хваща го, погалва ръката, усмихва се и подминава. Не подмина и нас. Бяхме като шашнати. Какво ли беше това? Някакъв ритуал? Някакъв обичай? Докато се освестим, момичето беше заминало, а момчетата станаха от масата и смеейки се, се насочиха към колите си.
Продължихме към края на селото, както ни бяха обяснили. По едно време маркировката се появи и очаквахме всеки момент отклонението. Явно обаче пак не сме били внимателни, защото повървяхме доста време без да видим маркировка или отклонение. Стигнахме до по-високо място откъдето се виждаше доста от пътя напред. Не си личеше да има друг, който да тръгва надясно. В този момент, от една самотна къща, се зададоха трима човека - семейство, което отиваше нанякъде. Веднага се насочихме към тях, за да ги питаме за пътя към Козичино. "Да. Има път. Ето там, след около 500 м аз ще свия с колата на ляво, а вие тръгвате надясно и все направо." – усмихнато ни отговори човекът, след като близо 5 минути говори по телефона ту на български, ту на турски. Имахме чувството, че искаше и ние да разберем част от разговора му. А тази част беше свързана с празникът, който им предстоеше или имаха. Този път не пропуснахме да попитаме. Човекът, като че ли ни подканваше да го направим. Празникът беше Сладък Байрям (Не знам дали го изписвам правилно. Извинявам се, ако не се пише така.). Сетих се, че преди години съм чувал за шекер байрям (захар на турски е шекер). Явно ставаше въпрос за едно и също нещо. Почерпиха ни с по един бонбон, казаха ни, че на този празник се яде сладко, поразпитаха ни на къде сме тръгнали и усмихнато ни пожелаха лек път.
Гледахме внимателно след колата и отбелязахме мислено мястото, където тя зави. Човекът добронамерено дори спря там и ни помаха, за да се увери, че сме разбрали. Продължихме по пътя и се отклонихме на отбелязаното място. Повървяхме около километър два, търсихме маркировка, сверявахме с компаса, но... тук се появи поредното голямо "НО", и поредния голям и важен извод – "Задавайте правилно въпросите си и винаги имайте едно наум, че местните хора познават района си и обясненията им са много точни за тях, но дали са точни за вас?..." Стигнахме до кръстовище подобно на вилица. Ха сега де? Кое е "направо"? И левия и десния път можеха да се приемат за направо. Решихме, че чакълирания път (левия), този по който се движехме до сега е "правото". Поехме по него, въпреки че посоката му бе доста на север. С всеки изминат метър съмненията ни се увеличаваха. След около час стигнахме до някакви сгради, пред които видяхме да стои човек. Веднага се насочихме към него и с разочарование установихме, че доста сме се отклонили от пътя. Първо е трябвало да свием по десния път. Той е бил "правата" посока и той води към Козичино. И второ, дори този път не е маркираният туристически път. "Нашият път", туристическият, тръгва още около километър и малко повече назад. Буквално на няколкостотин метра след селото. В този момент се сетихме, че ние не попитахме за маркираният туристически път, а попитахме за пътя до Козичино. И в този случай е много логично човек да ни покаже черният коларски път, а не туристическа пътека. Друг е въпросът как точно да се тълкува израза "...и все направо...". В крайна сметка реализирахме поредното забавяне, поредната "разходка". Затова пък ни беше весело. Ще си спомняме и дълго ще се веселим с шекер байряма, бонбоните и сладките обяснения на местните жители.
След още няколко поредици от гори и открити участъци се добрахме до Козичино. Явно беше, че няма да успеем да продължим нататък, затова веднага се ориентирахме в търсене на място за пренощуване. Изборът не е много голям, но пък мястото е много приятно – Eтнографски комплекс "Еркеч". Доколкото разбрахме това е бившата туристическа спалня. Сега е хотел с много добри условия. Е, не е съвсем туристическо, но...
След емоциите от днешния ден и приповдигнатото настроение заради приближаването на крайната цел, не се колебахме много, въпреки че за пореден път установяваме как туристически обекти се превръщат в хотели, недостъпни за обикновения турист.
Оставаме в очакване на утрешния ден. Навярно ще покорим последната точка от маршрута. Времето обещава да е хубаво. Теренът не е тежък. Изобщо – очаква ни емоционален ден.
