Ден 31: Горски живот
Котел. Много хубаво градче. Само дето ние не можахме много да го
разгледаме. Времето ни се поизчерпа, защото този ден си позволихме малко разтакаване.
В местността "Чукарите" бе много приятно. Хубавото време допълваше това чувство.
Толкова време го бяхме чакали, че ни се струваше дар божи. Хубавите бунгала и
постройки наоколо, зелената гора, оформените пътеки, пейки и места за почивка.
Птичките пееха, ветрецът подухваше, слънцето се промушваше през клоните на
дърветата на места... Имахме усещането, че сме в рая. След толкова дни на
облаци и мъгла, как да не се насладиш на тази обстановка.
Наистина, не ни се отделяше от това място. Приятната закуска с аромати на
билков чай и кафе, топла супичка и малко шоколад за десерт, ни направиха още
по-мързеливи. Непрекъснато си говорехме и крояхме планове, как ще се
организираме и ще дойдем на почивка тук. Дано да се случи. Заслужава си
наистина. Само дето не си вярваме много. Имам чувството, че стотици пъти сме
водили подобни разговори, на подобни красиви места из България. В почти всяко
кътче на родината ни има по няколко места, на които човек би искал да отиде, да
се отпусне, да си почине, да избяга от напрегнатото ежедневие. Представяте ли
си колко дни ще са му необходими за да отиде навсякъде? Може би една чудна
едногодишна отпуска ще му е достатъчна, за да посети по-голямата част. Това
последното много се хареса на някои от колегите. Изведнъж се размечтаха как ще
си почиват цяла година и ще си ходят по красивите кътчета из цяла България.
Добре звучи, ама...
Все пак мисълта за очакващото ни през следващите няколко дни надделя. По
план оставаха само пет дни и сме на морето. Слънцето вече се вдигаше все по-високо
и прогнозите бяха за добро време. Вярно е, че планината вече си “отива”, горите
са много, билата и върховете са доста по-ниски и заоблени, но това е другата
красота на нашата България. Очакваха ни поредните приятни гледки. Време беше да
тръгваме.
Още с тръгването ни, веднага след като излезнахме от гората, пред нас се
появи връхче с антени, което се издигаше от другата страна на Котел. Много му
се зарадвахме, защото бе първото връхче, което виждахме от няколко дни насам.
Малко след това влезнахме и в самия град. Хубаво градче, както споменах, но
нямахме време да се разходим. Сравнително скоро бяхме идвали тук и затова решихме,
че ще продължим направо по пътя към Върбишкия проход. Това беше крайната ни цел
за днес. Минахме по улица, която минава в края на града и потеглихме към изхода
му. С малко затруднение намерихме отклонението, по което тръгва пътеката, но не
беше чак толкова трудно. Гледките започнаха веднага да ни замайват. От едната
страна скали, от другата гори, от третата върхове... Да. Ето я отново красотата
на Балкана. Душите и очите ни се пълнеха отново с онова приятно чувство на
удовлетворение и гордост, което ни засипваше в дните преди гъстите мъгли.
С известно разочарование скоро навлезнахме в гора. Надявахме се и ни се
искаше да се движим само по открити места за да се наслаждаваме на простора
около нас. Е, явно, че няма да се случи, но и това не попречи на доброто ни
настроение. Като контраст на изминалите дни, днес беше доста топло. Все
по-издигащото се слънце изпращаше доста горещи лъчи към нас и гората ни бе като
закрилник. Шегувахме се, че сме като хайдути, закриляни от вековните дървета.
Изобщо настроението си беше на необходимото ниво. Отново се надпреварвахме в
“събиране на маркировката”, за да я следим по-стриктно, защото тук определено
не беше съвсем на ниво. На места много добра, но на места буквално трябваше да
я издирваме, за да не се отклоним от пътя.
За щастие от време на време излизахме от гората и успявахме да се огледаме
около нас. Върхове, простор, красота – ето това се виждаше от откритите места.
Наистина тук планината е доста по-различна. Но това не я прави по-малко
красива. Широколистната растителност, прошарена от есента, създаваше още
по-приятна атмосфера. Все още имаше остатъчна облачност, която ни беше като
трън в очите, но явно си личеше, че си отива. Нямаше изгледи да се увеличи, а
за дъжд изобщо не можеше да се говори. Въпрос на време беше небето съвсем да се
изчисти.
Продължавахме с изкачванията и слизанията. Първоначално изкачихме
Котленската планина, после сравнително равен участък по билото и след това
трябва да ни очаква слизане към прохода.
Знаехме, че в тази си част планината е доста безводна. Затова си спретнахме
поредната надпревара. Кой ще намери първи чешма или река, в която да сменим
запасите и да пийнем студена водица. Бяхме доста добре заредени. Още ни държеше
влага, както се казва, споменът от първите дни на похода, когато загубихме
доста време да слизаме от билото на планината почти всеки ден, за да търсим
вода. И тук се сещам отново за поредната народна мъдрост – “Парен каша духа”.
Затова сега си мъкнем по 3-4 литра вода на човек, та да сме сигурни и за да ни
тежат по-добре раниците, разбира се. А надпреварата днес бе спечелена от Меги.
Тя първа видя една рекичка, която беше малко в страни от пътя. Беше много горда
с това постижение и с основание. Никой от останалите не можа да го забележи.
Тук решихме само да се разхладим. Още имахме достатъчно вода и нямаше нужда от
презареждане. Решихме, че на следващата ще го направим и ще си починем.
Продължихме с приятни приказки и закачки. Време беше за следващата чешма,
но нея все я нямаше. Днес бе значително по-топло от преди и изкачванията ни
караха да пием доста повече. Нямаше сериозна опасност да изпием всичко, но
започнахме да се чудим какво става. Дори по едно време и маркировката изчезна.
Разделихме се на две групи и започнахме “издирване” на пътя. Чуваха се
подвиквания в гората, за да си кажем кой какво е видял и къде се намира.
Стремяхме се да не се отделяме много, за да не се загубим. Тъкмо се очертаваше
мнението да се съберем и да тръгнем право на изток, когато от север се чу вик –
имаше чешма. Даже може да се каже двоен удар. Чешма с маркировка на съседните
дървета. Щастието беше пълно. Намерихме и водата, и пътя, и мястото за почивка,
за което вече отдавна мислехме.
Отново смях, закачки и разглеждане на картата. Лека следобедна закуска,
смяна на водата и отново напред. Очакваше ни Върбишкият проход и хижата. А дали
работи? В какво състояние е? Имахме още време, но не беше лошо да побързаме.
Ако нещо се объркаше, нямаше да е приятно. Закрачихме отново през гората. След
известно време започна постоянно спускане. Явно проходът наближаваше. Слизането
беше по приятен наклон и не ни затрудни.
Без много усилия успяхме да стигнем и до местността "Минералната вода" и
асфалтовия път. Той не беше в много добро състояние, но явно се използваше,
защото за двайсетина минути минаха два камиона. Продължихме на изток към хижата
с надеждата да я има.
Надеждата се оправда. Не само, че я имаше, но и изглеждаше много добре. За
щастие, явно и тази хижа се поддържаше. Беше голяма и с чудесна градинка
отпред. Посрещнаха ни две красиви кучета хъски, излегнали се блажено на пейка
пред хижата. Посрещнаха е силно казано. Те само надигнаха мързеливо глави и ни
погледнаха, въпреки очакванията да скочат и да се разлаят. Явно решиха, че сме
абсолютно безинтересни. Дори ни позволиха да се приближим и да ги поснимаме на
воля. Ние нахално приближавахме все повече и повече и снимахме, а те изобщо не
ни се впечатляваха. Даже малко се пораздразнихме от това. "Толкова ли сме невзрачни?".
Явно не сме единствените, които така им се радват.
Отново сме на крайната точка за деня и хижата работи. Отново ни очаква
приятна вечер и пълноценна почивка. Отново сме на маса с топла храна и приятни
питиета. Хижата си заслужава.
