Ден 15: Да видиш България от Мургаш
Знаете ли какво е да си авантюрист в планината? И интересно, и предизвикателно, и малко опасно.
Ето такива бяхме ние през изминалата вечер. След като първоначално бяхме решили, че ще спираме с прехода за деня, докато отмаряхме, огледахме снимките и картата с изминатото разстояние, предадохме информацията за изминалия ден, отпивахме блажено вода и хапвахме, изведнъж ни осени идеята да продължим. Не е ли късно? Вече е почти тъмно? Да. Така беше, но имаше хубава луна, пътят беше ясен (поне в началото изглеждаше така) не бяхме чак толкова уморени… Освен това беше ясно, че ще се спи навън. Дали ще е тук или някъде по-напред, нямаше огромно значение. След кратко колебание взехме решението, тръгваме на "фарове". До сега не бяхме ползвали челниците за нощен преход, но се оказаха доста удобни и много полезни. Запалихме ги, и потеглихме.
Единият от недостатъците на този тип преход е, че освен пътеката, друго нищо не можеш да видиш. Все пак нещата вървяха нормално, докато не се усъмнихме, че леко сме се отклонили от пътя. Тогава вече решихме, че е време да спрем, а и вече доста се бяхме поуморили.
Утрото днес дойде малко по-късно. Тоест ние тръгнахме малко по-късно. Оказа се, че наистина леко сме се отклонили, но не и фатално. Бяхме в околностите на връх Бигла. Ориентирахме се по картата, компаса и околните върхове и местности. Определихме посоката и потеглихме. За щастие бързо се върнахме на маркирания път. Вече бяхме в подножието на връх Златаришки камък. Отново се отклонихме от пътеката, с надеждата да видим поредните прекрасни гледки, но уви! Върхът е изцяло в гора. Затова пък от пътя след него се открива поредната спираща дъха гледка. Редове от планини, връх Мургаш (1687 м.н.в.) в далечината, простор навсякъде, дълбоки и красиви долини. Изобщо през целия днешен ден се редуваха подобни на тази гледка и горски масиви, които много помагаха за спасението от жегата.
Относно пътя и маркировката и тук има какво да се желае. На места пътят е много ясно очертан и добре маркиран. Наистина ни се струва, че се движим в някой парк, а не в планината. Но има места, на които много лесно човек може да се обърка, ако не внимава. Тук-там маркировката е остаряла. На много от възловите места, разклоненията и отклоненията (завоите) не е много ясно обозначено на къде трябва да се продължи. Това важи особено много за горите, където освен пътя или пътеката на маршрута има горски пътища за добив на дърва, които много лесно могат да те объркат, ако не следиш внимателно маркировката. На моменти положението се усложнява и от множеството нападали дървета, които често закриват пътеката и не можеш изобщо да разбереш дали има такава, още повече накъде продължава.
В горичката малко след връх Златаришки проход попаднахме на място с голямо количество нападали огромни дървета. Вероятно от буря. Тук не само че пътеката се изгуби, а и преодоляването им беше изключително трудно. Наложи се да се изкачваме, да прескачаме огромни дънери, да чупим клони и да се провираме през малки процепи. Успяхме и бяхме възнаградени. Малко след това се оказахме на чудесен черен път по билото, по който се движехме с голяма лекота.
Накрая започна трудното – изкачването на Мургаш. До самият връх се редуваха горски масиви и открити местности с невероятни гледки от НАШАТА БЪЛГАРИЯ. Последният склон на върха, обаче, е доста сериозно изкачване. И водата беше на изчерпване. Това ни накара да тръгнем косо по склона, за да потърсим някой от изворите, обозначени на картата. Така и стана. Намерихме и попълнихме запасите. Оттам нагоре ни очакваха още около 400 метра надморска височина за преодоляване.
А от върха... красотата и простора са безкрайни. Ето я отново НАШАТА БЪЛГАРИЯ! В последните часове на деня слънцето подчертава още повече релефа на планините. Гледаме я в омая. Невероятно красиво е! Само стоиш гледаш и погледа ти открива все нови и нови красиви местенца. Тук можеш да се наслаждаваш с часове.
Но ето, че отново ни налегнаха несгодите. Батерията на апарата свърши и информацията дали хижа "Мургаш" работи бе противоречива. Все пак се насочихме натам. Освен работници, строящи път към върха, други хора не видяхме. Без много-много да се колебаем, поехме по стръмния склон надолу към село Ябланица. Както ни казаха работниците, там има къде да се преспи. И наистина. След доста дълго и трудно слизане по изключително стръмен склон стигнахме до тъй наречената "Резиденция". Бивша резиденция от тоталитарно време, която работи като хижа и хотел. Изключително гостоприемните стопани ни приютиха и сега се каним да се нахраним и отпочинем с удоволствие, защото утре ни очаква наново изкачване на склона, по който току-що бяхме слезли.
