Ден 35: Ден последен. Ден емоционален. Ден, в който достигнахме целта – нос Емине!
Не се сдържах да споделя това от самото начало на описанието на днешния ден. Емоцията, усещането, чувството от постигнатата цел са толкова силни, че в главите ни са само те. Дано това усещане се запази за по-дълго време. Много е хубаво.
Но да започнем от начало. Събудихме се с по-различно усещане и нагласа спрямо предните дни. Все пак знаехме, че достигането на крайната точка е съвсем реална цел за днес. Очакваха ни приятни емоции, очакваше ни нос Емине, очакваше ни морето. Дори, още прибирайки багажа, си напомняхме да не забравим да сложим банските най-отгоре.
Емоциите започнаха още от Козичино. Някъде по средата на селото, вървейки бодро по пътя, замръзнахме за миг. Пред нас се разхождаха две диви прасета. Или поне така си помислихме в първия момент. Оказа се, че не са диви, а питомни, но с черна козина, която много наподобява тази на дивите прасета. Те си пасяха кротко в тревата край пътя и почти не ни обърнаха внимание. Само ни погледнаха небрежно, обърнаха се демонстративно на другата страна и продължиха със закуската си. Май искаха да ни кажат: "Какво сте ни зяпнали така? Оставете ни на спокойствие.". Продължихме напред. Пред нас се разстилаха плавните извивки на все по-ниската част на планината, а насреща се извисяваше кулата. Оттам минаваше пътят ни. Изглеждаше толкова близко и там, някъде след нея, е заветната цел – Емине!
След кратко ходене по откритите поляни навлязохме отново в гори. Да, и тук продължаваха горите. Може би, това не бе чак толкова лошо, защото сенчестите места ни подействаха добре. Радвахме се на слънцето, нали трябва да постопли водата за предстоящото къпане, и същевременно идва малко в повече жегата, когато си на открито. Затова дървета не ни подразниха толкова много днес. Други дни се ядосвахме, че не можем да се наслаждаваме на гледките от нашата България, но днес в главите ни бе само морето и нос Емине.
С тази мисъл, много шеги, планове за края на деня и спомени за изминатите стотици километри преминахме през Дюлинския проход и пред нас се изправи кулата. Някак си изведнъж, излизайки от гората, като огромно копие, стърчащо от земята, се появи кулата. Имаш чувството, че всеки момент ще се стовари върху теб. Усещането наистина е смазващо, защото гората я скрива докато се придвижиш в непосредствена близост до нея. Когато си на може би не повече от 300-400 метра от нея, едва тогава виждаш огромното тяло, стърчащо нагоре от връхната точка на хълма.
Поогледахме се малко. Нямаше жива душа наоколо. Поспряхме за кратка почивка и тръгнахме надолу. И тук ни очакваше поредната емоция за деня. В ниската част на хълма, веднага след края на гората се видя... Да. "Ето го моретооооо...!", извикахме всички, заподскачахме, та даже ускорихме крачка, като че ли искахме да изтичаме до него. Долу в ниското, на югоизток, се видяха сградите на Слънчев бряг и синьото море на хоризонта. Въодушевлението беше невероятно. Наляха ни се нови сили в краката. Направо припкахме по пътя надолу. Край нас си пасяха стадо коне, на които почти не обърнахме внимание. Погледите ни бяха все натам – към синевата в далечината на югоизток.
Скоро емоцията позатихна, защото морето изчезна от погледите ни. Отново навлязохме в гора. Гледката вече я нямаше, но ние я виждахме. Краката ни сами се движеха, говорихме си, смеехме се... очаквахме дългоочакваното.
Когато стигнахме до асфалтовия път, си припомнихме за претъпканите от коли софийски улици. През няколкото километра ходене по главния път от Слънчев бряг за Обзор ни подминаха и се разминаха с нас цяла армия автомобили, автобуси, камиони... Такава канонада скоро не бяхме чували. Този шум ни беше станал чужд, но определено не ни е липсвал, защото доста ни досади. В участъка по асфалтовия път трябва много да се внимава. Тук не е съвсем безопасно за пешеходци. Даже на няколко пъти минавахме зад мантинелата и се движехме встрани от пътя.
Най-после маркировката се отдели от шосето. Време беше за поредната почивка. Избягахме от колите, а и пред нас бе последният участък. Там пред нас, долу в ниското, някъде зад онези възвишения е нашата цел – Емине.
Поизлежавахме се под сянката на едно дърво, точно в началото на черния път. Похапнахме малко, за възстановяване на силите, и поехме. Направо на изток. Направо към целта. И тук гора. И тук не виждаме много около нас, но и няма нужда. Мисълта и душите ни виждат достатъчно. Скоро ще постигнем нашата цел. Скоро ще завършим започнатото. Скоро ще стигнем до най-източната точка на Родината ни, след като сме я прекосили цялата, след като сме изживели десетки незабравими мигове, изминали сме стотици километри, насладили сме се на хиляди невероятни гледки. И всичко това е тя – БЪЛГАРИЯ!
Но това не е всичко. Пред нас е последният ни връх за този преход – връх Св. Илия. С неговите 386 метра надморска височина изглежда като джудже, но това не го прави по-незначим. Емоцията на него бе една от най-запомнящите се. Освен антените, станциите и другите железарии, които ни посрещнаха, всичко друго беше приказно. Пред нас се показа морето с цялата си красота – извивките на крайбрежната ивица, приятните гънки на изчезващата планина, навлизащите във водата скали, разбиващите се в тях вълни, безкрая, където се сливат водата и небето... Пред нас бе и крайната ни цел, нос Емине и фарът на него. Там долу, забит навътре в морето и стърчащ нагоре като страж, който достолепно обозначава най-източната точка на Стара планина.
Може би от емоции, може би от забавяне заради гледки, умора или почивки, в крайна сметка и днес се позабавихме и денят вече си отиваше. А може би така подобава да завършва едно приказно пътешествие, но в този миг вълшебството бе пълно. Захласнати от гледката на изток към крайната ни цел, за малко да изпуснем гледката на запад – смайващият залез. Слънцето точно докосваше върховете на дърветата и се приготвяше да се скрие зад меките овали на планината. Беше много голямо и червено. Обливаше в топли тонове всичко наоколо. Ветрецът леко поклащаше върховете на дърветата, а дългите им сенки се движеха около нас, сякаш ни махаха за поздрав. Листата им шумоляха, сякаш искаха да ни кажат "Добре дошли". Отивайки все повече на запад, слънцето ни гледаше и ни казваше "Довиждане! Вие стигнахте до вашата цел, а аз до моята."
Позагубихме още малко време, но как да се откажеш от такава картинка. Трудно е! Все пак успяхме. Тръгнахме по пътя надолу. Не усещахме стръмния склон. Очите ни бяха насочени най-вече към носа. Отвреме навреме поглеждахме и красивите извивки на брега. Хвърлихме бърз поглед и към село Емона, но него ще го видим после. Сега е време да стъпим на носа. Крайно време беше.
Не след дълго бяхме на около 500 метра от фара. Малко разочарование – всичко е заградено. Недостъпна военна зона. Явно няма да стигнем до самия фар. Но нищо. Морето е там, долу, съвсем близо. И там е най-източната точка от похода ни. Остава ни едно слизане, но доста стръмно. Брегът на морето в тази част е много скалист и почти отвесен.
Слънцето вече бе залязло. Започнахме спускането малко преди да се стъмни. Внимателно, стъпка по стъпка, от камък на камък заслизахме към брега. Трябваше да се внимава, защото си беше опасничко на този сипей в този сумрак. По едно време дори Меги ни обяви за луди, и за малко да се откаже. Но, не, отказване няма! Къде на ръце, къде на колене, къде по дупе, напредваме бавно, но сигурно. Та ние сме на крачка от финала! Остават ни само няколко метра, няколко камъка, няколко крачки...
И ето ни до него. На една ръка разстояние. Ние сме тук. Успяхме. До морето сме. Ние сме в основата на нос Емине. Ние сме на най-източната точка, най-крайната точка от похода ни през цялата НАША БЪЛГАРИЯ!
Датата е 30.09.2008, часът 19:19:58, надморска височина 1 метър, географски координати: N 42° 42' 10,5'', E 27° 53' 59,2''. Целта е постигната!
Но мисията ни не е приключила. Предстои ни къпане в морето. Как можем да пропуснем това? В крайна сметка се получи нощно къпане, но това не е важно. Важна е постигнатата цел. Изобщо не се поколебахме и набързо разхвърляхме дрехите. Е, не всички, но те щуравите между нас се знаят. Водата е хладничка, но в душите ни е горещо. Викове, пръскане, скачане... Огласихме района. По едно време даже се появи лодка наблизо и първоначално решихме, че идват да ни проверяват. В крайна сметка, май се оказаха рибари.
Порадвахме се, поснимахме, поразтичахме се по каменистия бряг и се заприготвяхме за тръгване. Беше вече тъмно и затова пуснахме "фаровете". Чудна работа ни свършиха тези челници. И наистина много часове издържаха батериите им. Струваше ни се, че изкачването обратно ще е проблем, но не се оказа така. Успяхме бързо да преодолеем стръмния склон. Помагаше ни и фара, който на равни интервали от време осветяваше околността край нас и ни показваше пътеката по-ясно.
Позадъхани от бързото качване се спряхме на високото над брега и отново погледнахме надолу. Не се виждаше нищо. Само се чуваше шума от разбиващите се вълни. Там, долу бяхме преди малко. Когато фарът светваше, се виждаха силуетите на стръмния бряг и тъмния безкрай на морето. А когато угасваше, в небето горе пламваха хиляди звезди. Толкова много звезди, толкова големи звезди... И толкова близки! Сякаш можеш да ги събереш в шепи, само да протегнеш ръка! Седяхме притихнали на скалите и ги гледахме... Нашето пътешествие бе към края си. Оставаше да си вземем довиждане с морския бряг и да поемем обратно към София.
Преди това решихме да хапнем, като за последна туристическа вечеря в кръчмата на село Емона. Там ни чакаше и колегата с колата, който непрекъснато ни подканяше да побързаме, за да потегляме по-навреме. На нас никак не ни се разделяше с тази приказка и затова изобщо не бързахме. Кръчмата беше приключила работа, но кръчмарката ни разреши да седнем на терасата. Дори ни даде чаши за бирата, която си бяхме купили от Козичино, за да се почерпим на финала.
Наистина не ни се тръгва. Толкова сме свикнали с всичко това, че не можехме да приемем, че е свършило. Даже се прокрадна идеята да тръгнем на обратно. От Емине до Връшка чука. Страхотна идея! Това щеше да направи прехода още по-уникален. "До Емине и назад...". Типично по Алековски. Добре, че разумните бяха повечето от нас.
И както се казва, и най-хубавото нещо си има край. Дойде време да потегляме. Чакаше ни цяла нощ път, а с колата може да е по-опасно, отколкото нощувките на открито в Балкана. Затова трябва да тръгваме и... умната. Бавно, славно и най-вече сигурно да се придвижим до София.
Да. Ние успяхме и видяхме България от абсолютно цялото било на Стара планина. Преминахме от най-западната точка – Връшка чука, до най-източната – нос Емине. Тръгнахме от 365 метра надморска височина, минахме през 2376-те метра на връх Ботев и стигнахме до 1 метър надморска височина на плажа под нос Емине. Видяхме много, записахме много, снимахме много. Събрахме много впечатления и много боклуци. Но това не е всичко – тепърва ще ви разкажем и покажем още много. Очаквайте ни!
Преживяването бе невероятно!
Заслужава си. Повярвайте.
Направете го и вие. Сами или с нас догодина.
Вижте нашата България от билото на Стара Планина!
