Ден 22: Днес бе ден за борба. Борба между разума и желанието.
Още от ранни зори, малко преди изгрева на слънцето, който не можахме да видим, погледите ни бяха насочени към небето. Сивото и облачно небе не само се беше намръщило, но беше слязло толкова ниско, че можеш да го докоснеш. Облаците пълзяха буквално на метри от хижата. Въздухът беше влажен, съвсем леко припръскваше. Накъдето и да се обърнеш се виждаше едно и също.
С други думи казано – умря и последната ни надежда. Никакви шансове за хубаво време. Вече започнахме да се примиряваме с реалността. Природата си казва своето.
Докато закусвахме топла супа, изведнъж стана по-светло. Слънцето проби облаците. Искрица надежда! Веднага се озовахме отвън и заоглеждахме обстановката. Отново разочарование. Обстановката отново придоби онзи мрачен и сивкав вид от преди час.
Тук започна голямата борба. Какво значи това – че времето ще се оправи? Може би това е просто мъгла, която скоро ще се разсее? А дали пък това не са дъждовни облаци и няма да вали през деня?... Въпроси, въпроси, въпроси и всичките бяха всъщност само един - дали, все пак, да не тръгнем към върховете? А дали пък не е прекалено рисковано? Какво ли е времето там горе, на 400-500 метра по-високо? А там вали ли?... Продължихме с въпросите и лутането от едната крайност в другата.
За миг ни връхлетя една мисъл. Ами ако облаците са толкова ниски, че можем да излезем над тях, когато се качим над 2000 метра? Нямаше време мисълта да отмине и ние вече бяхме готови за тръгване. Ще се качим на връх Левски (2166 м.н.в.), за да видим как стоят нещата от високо. (Хижа "Добрила" се намира на 1800 м.н.в.)
Изкачването започна, започнаха и непрекъснатите смени на времето. Ту ходехме в гъста мъгла, ту се проясняваше и слънцето пробиваше облаците. От време на време се усещаше лекото пръскане от капчиците вода, които се носеха във въздуха около нас. Вятърът ставаше все по-силен и променеше посоката си. Имаше моменти, в които беше и доста тихо и приятно. Природата ни караше ту да се надяваме, ту да се отчайваме.
И въпреки гъстата мъгла и лошата видимост, пред нас за минути се разкриваха поредните красиви кътчета на НАШАТА БЪЛГАРИЯ. Този път в по-сиви окраски, но също толкова впечатляващи. В такива моменти човек усеща величието на природата. Пред очите ти е някой връх и след минута вече облакът го е "изял" и на негово място се появява равно сиво небе. След малко върхът, успял да се пребори с нападателя, подава глава някъде високо горе, отблъсква сивите кълба по склоновете си. Те продължават да пълзят към следващата "жертва", "изяждайки" по пътя си дървета, хвойни, скали и други малки възвишения.
Картините пред нас се сменят толкова динамично, че не ни дават възможност да се качваме много бързо. Иска ни се да заснемем всяка сцена от този спектакъл. А на моменти и мъглата или облака са много гъсти и трябва да внимаваме за пътя.
Така след около час сме вече на върха. Въпреки приятните гледки по време на изкачването и удовлетворението от самото изкачване, сме разочаровани. Атмосферните условия не са никак благоприятни. Не успяхме да излезем над облаците, вятърът е доста по-силен, видимостта е много слаба... Очевидно ще трябва да се съобразим с мощта на природата. Все пак отново имахме възможността да усетим величието й. Това чувство може да се изпита само тук – на високите върхове, когато нямаш покрив над главата си!
Малко по-малко разочаровани тръгваме в обратната посока. Сякаш за да ни раздразни за пореден път, изведнъж планината се разчисти. Показаха се хълмовете наоколо, долини, гори, лавинни улеи, скални образувания, слънцето започна да пробива облаците... Замръзнахме като по команда. Дали това не е краят на лошото време? ... Нищо подобно. Само минутка след това ни връхлетя поредното сиво кълбо и всичко пред очите ни изчезна. Остана само лекото очертание на пътя, поредният кол на билната маркировка и напразната надежда, че ще можем да продължим по плана си.
С всяка крачка надолу надеждата умираше, а картините пред нас непрекъснато се меняха. В по-голямата си част със сивкав оттенък, но много завладяващи.
Малко преди хижата наближихме две крави, които на изкачване също бяха там, но изобщо не им обърнахме внимание. Те блаженно хапваха от мократа трева и се поклащаха насам-натам. Минавайки покрай тях едната сякаш демонстративно ни обърна гръб и легна върху пухкава туфа, а другата се приближи и така тъжно ни погледна, като че ли искаше да ни каже: "Ех-ех! Какво си мислехте? Че ще преборите природата?"
Не зная за съжаление или не, но така приключи днешният ден на борба. В крайна сметка разумът победи и решението ни е да изчакаме времето да се оправи преди да продължим. Точно с тази част на планината шега не бива.
А има и друга причина за това ни решение, която носи малка доза успокоение. На стената в хижата имаше закачена снимка. Един неверотно красив поглед от връх Левски (на който се качихме днес) към следващите върхове – Малък и Голям Купен (2169 м.н.в.), Костенурката, Ботев (2376 м.н.в.)... Разбира се, че снимката беше правена в ясно време. Е, ние как щяхме да видим тези красоти през тези облаци и как щяхме да ви ги покажем?
С това успокоение окончателно решихме, че ще изчакаме докато облаците се разчистят и тогава ще продължим.
