Ден 29: Един весел ден, независимо от мъглите
Дали има смисъл да казвам. Тия мъгли и облаци са безкрайни. Ама и майката природа е "голяма работа". Умее да подкокоросва и дразни. Сутринта при хижа "Чумерна" времето беше толкова свeжо и приятно, че да не ти се тръгва. Ние категорично бяхме решили, че ако не вали, продължаваме. Независимо дали е облачно или не. Така или иначе тези участъци минават в голямата си част през гори. Вече бяхме преживели мъката, че няма да погледнем към хубавата ни България от всички върхове. Но да не си кривим душата, отдадоха ни се много такива моменти досега. Така че загубата не е толкова голяма.
Та да се върна на сутринта пред хижата. Точно се бяхме разсънили и пийнали кой чай, кой глътка ароматно кафе, не че чая не беше ароматен, и излязохме на терасата да огледаме обстановката. Там Меги се заплесна по младото семейство котки, които още от вчера непрекъснато наобикаляше. В главата й беше само мисълта как да си вземе сивото котенце. На всичкото отгоре домакина каза, че ги раздавали, защото им било жал и гледали да ги подаряват на хора, които искат да ги гледат. Това наля допълнително масло в огъня и като по команда всички започнахме да бълваме предложения как да стане взимането на котето. От връзване с въженце и да ходи след нас, през слагането му в кашон, в който да го носим, или да изпразним един дял от раницата, та до предложението на Коце да го изпратим с автобус до София и там колегите да го посрещнат. Меги, разбира се, приемаше всеки вариант, а ние се кикотехме за нейна сметка, за което получавахме по една кратка, точна и ясна... Изобщо – тя заряза туристическите драми и несгоди и се присъедини към семейството на котараците.
Ние, обаче, не забравяхме да поглеждаме нагоре към бездната. Да. Така ни изглеждаше небето. Като бездната под краката ни, когато бяхме на Голям Купен (2169 м. надм.вис.). Сиво нагоре, сиво надолу. Само около нас малко по-малко сиво. Тъкмо и ние теглехме по една кратка, точна и ясна, и... о, чудо! Слънце! То се показа! "Ураааа..." – извика по команда взводът туристи. Даже Меги се отдели за 2,5 секунди от "семейството" си, като чу този боен вик. А домакинът стои до нас и ни се подхилква. "Защо се радвате толкова? Сега пак ще се скрие" – секна ентусиазма ни той. Така си и стана – нямаше и 10 минути и пак сивата бездна ни погълна.
Ами това ни бил късмета. Ще си ходим по мъгла, в гора, ще си гледаме пред носовете и ще се надяваме. Разочаровахме Меги, че нито един от членовете на "временното й ново семейство коткови" няма да пътува с нас или за София и заприбирахме багажа. Не ни трябваше много време и вече бяхме поели към мъгливата, но все пак свежа гора. Бяхме предупредени да внимаваме за маркировката при тази видимост. Освен това решихме да си намерим и някакво забавление, за да не хулим непрекъснато лошото време. Затова решихме да се надпреварваме в откриване на маркировки. Кой ще я открие първи, кой ще види повече. Нещо като вица за Червената шапчица и гъбките – хоп една гъбка, хоп още една... (ако знаете вица. Ако не го знаете, по-добре, че е доста вулгарен). И така скок-подскок от маркировка на маркировка се придвижвахме напред. Коце убедително водеше в резултата, а Меги му се сърдеше, че все я изпреварвал. Нормално, на нея все й се иска повече "гъбки да откъсне", ама то не става да си мислиш само за изоставеното коте и да мрънкаш, че сме били гадни и безчувствени, че й се подиграваме и че ние сме били виновни да изоставим горкото животно. И как щяло то сега да живее без нея... И хоп. Още една маркировка маркира Коце на сметката си. Така се печели. Със сериозност и упоритост.
Хоп наляво, хоп надясно, хоп нагоре и надолу, и пътя си вървеше. Не чак толкова лесно, колкото ви го описах, но и няма нищо общо с най-високата част на Балкана. Да не говорим за началото на похода. На всяко малко по-стръмно изкачване парният локомотив в ноздрите на всеки от нас заработваше. Виж, в това състезание Меги печелеше убедително. Нейният локомотив работеше най-шумно. Обявихме я за "пъшкач" на сезона.
След всяко изкачване се надявахме завесата да се поразтвори малко и да се смили над отчаяните ни погледи, но не. Планината пази своите тайни. За щастие не крие богатата си история. Вече съм убеден, че има нещо магическо, защото отново, като по поръчка, мъглата леко се раздигна точно на Агликина поляна. Историческо място! Хайдушкото сборище, където Хаджи Димитър и Стефан Караджа е трябвало да образуват въстаническа армия за освобождаването на България.
Паметникът е изключително интересен. Изглежда хем естествена скала, хем нарочно издялана, нацепена и нарисувана с ивици от разни други каменни смеси. Почувствахме се за миг в хайдушките години, но само като се завъртиш и веднага се връщаш в сегашното безумно време. Наоколо бе пълно с ужасно много боклуци. Безкрайно сме разочаровани и възмутени. Както каза Стоян: "Не мога да разбера едно – защо можеш да занесеш в планината пълно шише и когато го изпразниш, не можеш отново да го върнеш там, от където си го донесъл???". Не мога да намеря думи, с които да опиша чувствата, които ни изпълваха.
Поразочаровани от тази гледка, тръгнахме към прохода Вратник. Там ни очакваше поредната изненада. Посрещна ни стадо, всъщност група бикове. Или поне си мислим, че бяха бикове, въпреки, че не бяха толкова гърбави, колкото ги познаваме. Грамадни и яки животни, които ни гледаха спокойно и строго. Бяха застанали на пътя, който се отделя от прохода на изток и го пазеха като добре организирана охрана. Даже Меги се притесни, че единият я гледал много лошо, пък тя имала мъничко червено по дрехите. Да не се наложело като Пипи Дългото чорапче да го бори с голи ръце... Сещате се какво последва, нали? За което, разбира, се отнесохме поредните кратки и ясни напътствия.
Пред нас се издигаше една чудна къщурка, която приличаше на малко хотелче. От другата страна на пътя имаше много хубав ресторант. Видяхме един човек да излиза от двора на сградата. Бързо се запътихме към него. Поинтересувахме се дали има място за преспиване, но с разочарование разбрахме, че къщата още се ремонтира, а и няма хора, за да я отопляват. Но ни казаха да отидем в ресторанта, където се намирал собственика и да го попитаме.
Нахлухме в ресторанта решени, че трябва на всяка цена да изтормозим собственика на жълтата къщичка отсреща да ни осигури подслон. Той потвърди, че не работи. Още се довършват ремонтите. С доста увещания, молби и компромиси от наша страна относно топла вода, отопление, чаршафи и прочее, мисията ни успя. И днес ще сме с покрив над главата! Време беше да мислим и за поизпразнилите се стомаси. Логично беше да се ориентираме към ресторанта на собственика, пък и без това нямахме друг избор.
А ресторантчето е много приятно. Няма много хора (може би само днес е така), яденето ни хареса, музиката е приятна... Похапваме сладко, кроим планове за утре, разпитваме за пътища, пътеки и маршрути... Изобщо само може да ни се завижда.
