Ден 27: Здравейте. Планинари ли сте? Ако не беше жената с вас, нямаше да ви отворя - бяха първите думи на хижарката
Речено, сторено. Независимо, че утрото отново ни посрещна в облаци, ние не променихме решението си. Започнахме приготовления за тръгване. Нямаше вятър, облачността беше сравнително висока и имаше някакви надежди да се разкъса. А и това чакане вече наистина ни омръзна.
Предстоеше ни преход по горски пътеки и вековни гори. Така поне беше описано в материалите, които имахме. За съжаление спомените от предишни преминавания на маршрута бяха избелели. Тези от нас, които бяха участвали в похода от Ком до Емине, не си спомняха нищо, защото е било преди повече от 15 години. Осъзнавайки отдалечеността във времето, доста се "разстроихме" и укорихме сами себе си. "Как може толкова дълго време да не се качим отново на Балкана?" – се питахме. Да, в отделни участъци всеки от нас беше ходил, но по целият маршрут – не. Но и в това си има своя чар. Минавахме го като за първи път и тръпката бе значително по-голяма.
И така се приготвихме за първия участък. Набелязахме си и първата основна цел по пътя – хижа "Българка". Ако времето позволеше – и върхът щеше да е наш. Да видим. Засега можем само да се надяваме.
Пътят наистина минаваше през редуващи се гори, малки и не толкова малки поляни и билни пасища. На всички по-високи и открити места се оглеждахме за "дупка в завесата", от която да погледнем към красотите на България. С всеки изминат километър и всеки час, обаче, надеждата ни ставаше все по-слаба. Наслаждавахме се на растителността около нас и най-вече на мистичните форми на дърветата, които в мъглата изглеждаха призрачно.
В подножието на връх Караджова кула ни се стори, че започна да просветва. Даже се спряхме и зачакахме, за да видим дали няма да се поразчисти. Бяхме решили, че и при най-малката възможност ще се изкачим на върха, за да се полюбуваме на простора и да погледнем към върховете, които оставихме зад нас, без да можем да им се насладим – Исполин, Триглав... Вече много ни липсваше възможността да гледаме простора под нас от височината на Балкана.
Докато хапнем малко шоколад и ядки за подсилване, завесата отново стана гъста и дебела. Явно и този път няма да е. Поредното разочарование, макар че трябваше да се очаква. Още като тръгвахме бяхме наясно, че времето не е най-доброто, но нали знаете за надеждата...
Така в приказки и оглеждане на мистичните гори по пътя ни, изведнъж пред нас се появи и силуета на хижа "Българка". Там се бяха събрали доста хора, които явно се готвеха за пир. В коритото на чудната чешма пред хижата вече се търкаляха бутилки с пиене. В столовата се носеха музика и весели разговори, печката бумтеше и скоро се разнесе апетитната миризма на печена наденичка. Приятна атмосфера.
Посрещна ни Миро – от планинската спасителна служба, който заместваше хижаря. Беше много гостоприемен. Почерпи ни с чай, разказа ни за пътя нататък, за параклиса, който иска да построи в близост до хижата, даде ни една нова карта на този район на Балкана. Поговорихме си сладко, постоплихме се на огъня и решихме, че е време да тръгваме.
По пътя към гара Кръстец решихме да използваме пътя. В първата си част той се оказа уникален римски път. И друг път сме се движили по римски път, но толкова добре нареден и запазен (на голяма част от местата) май никой от нас не беше виждал. Направен като по конец, пътят бе много запазен и ясно очертан. И като си помислиш, че е правен преди хиляди години... "Ето това се казва качествена работа", беше коментара на Коце.
След 4-5 километра дойде контрастът. Излязохме на асфалтовия път към гара Кръстец. Изронен, с дупки и кръпки на доста места... "Дали има и 20-30 години откакто е направен?" се запитахме. А вече състоянието му не изглеждаше много добро. Няма да си кривим душата. И по-лоши пътища сме виждали. Просто сравнението с римския от преди часове се набиваше.
Гара Кръстец ни посрещна с влаков вой, както подобава. Две влакови композиции маневрираха напред-назад и се наместваха по релсите, сякаш се приготвяха за сън и търсеха най-удобното място.
Кратка почивка, за да усетим атмосферата на скътаната в ниското гара, малко снимки и отново потегляме. Времето започва да ни притиска. Мъглата допълнително усложнява нещата, защото изглежда още по-мрачно, отколкото е наистина. До хижа Грамадлива има още много път, а преди нея няма друго място за нощувка.
Забързваме крачка. Решаваме, че така или иначе не можем да се наслаждаваме на гледките от хубавата ни България, поне да се придвижим до място, където да спим под покрив.
С доста по-сериозно темпо преминахме през гори, ливади и пасища, наредени като броеница едно след друго. Ставаше все по-мрачно. Явно и днес ще се движим по тъмно, ако не искаме да нощуваме навън.
Вече се колебаехме дали да включваме "фаровете" (челниците за нощно придвижване) или да търсим място за бивакуване, когато в сумрака забелязахме постройки. Първоначално решихме, че това е хижата, но не беше. Явно сме стигнали до махалата Клъшка чукара. От тук до Грамадлива оставаше малко. Имаше път и това ни даде сили. Включихме челниците и тръгнахме по пътя.
Около 21 часът бяхме пред хижата. Свети. Но признаци на живот няма. Ами сега? Дали работи? Дали хижарите не са оставили просто да свети, а тях да ги няма?
Вече бяхме решили, че ще трябва да спим някъде около хижата, когато вратата се отвори и отвътре плахо се показа хижарката Веска.
"Здравейте. Планинари ли сте? Ако не беше жената с вас, нямаше да ви отворя" – бяха първите й думи.
Оказа се, че мъжът й е слезнал от хижата и тя е съвсем сама в Балкана от няколко дни. А по това време туристи – рядко. Затова се пази жената.
Сега вече пием чай, хапваме вкусни пържени картофки и салата от чудни домати и се шегуваме, че трябва да черпим колежката Меги. Иначе щяхме да спим пред хижата, може би сгушени при кроткото куче, което даже не разбрахме, че е там.
