Ден 24: Най-после на връх Ботев!
Има една приказка "Утрото е по-мъдро от вечерта". Предполагам, че всички я знаят и са се убежавали неведнъж в правотата й.
След дългата, но не толкова проблемна нощ, ако изключим ниските температури и усилилия се вятър, ние също си припомнихме за тази мъдрост.
Събудихме се рано. Беше доста студено и целият ни багаж беше побелял от падналата слана. Намирахме се на около десетина метра по-надолу по склона от мястото, където бяхме легнали снощи. Тези бивак-сакове са нещо много хубаво и ни предпазиха от влагата, но са направени от хлъзгава материя, която се пързаляше по склона при всяко завъртане в спалния чувал.
От всички най-добре се чувстваше Никола. Само дето на няколко пъти през нощта искаше да излиза навън, че му било много топло и задушно. Е, разбира се, че не излезе, а само си показа носа и скоро след това отново спеше блажено в преносимата ни "спалня".
След като се поразтъпчихме и раздвижихме схванатите ни през нощта тела, набързо събрахме багажа и тръгнахме към билото, за да се ориентираме в обстановката. За съжаление, изчезналите през нощта облаци отново се бяха насъбрали. Но както много често се случва, сутрин времето е по-често ясно отколкото следобед. След по-малко от половин час, когато вече се движехме по билната маркировка в обратна посока на тази от вчера, облаците се поразчистиха и на изток от нас се извиси горната част на кулата на връх Ботев (2376 м.н.в.). Беше толкова близо, че ни се струваше, че можем да я хванем с ръка. Веднага се ориентирахме какво се е случило снощи. Тръгнали сме на югоизток, но по хребета непосредствено преди връх Ботев. Сега ще трябва отново да се изкачим до билото, за да продължим още малко на изток и да започнем изкачването към върха.
Никола, въодушевен от близостта на върха, закрачи бодро нагоре. Усещаше се, че се е поуморил, но не му липсваше ентусиазъм и желание за игра. Цялото трасе беше изпълнено с най-чудновати образувания от скреж и лед, които бяха обвили маркировъчните стълбове. За всяко от тях той разказваше на какво му приличат – ятагани, копия, стрели, кули на крепости, глави на животни... Табелите (които все още са останали) бяха обвити в ледена бяла опаковка. За да сме сигурни в пътя, защото облаците скоро ни "погълнаха" отново, искахме да проверяваме всяка от тях. Тук Никола се включи активно с каратистките си умения, и с няколко шута по маркировъчните стълбове сваляше красивата бяла завивка на табелите. За съжаление това не винаги имаше смисъл, защото голяма част от надписите изобщо не се четяха. Този проблем го срещаме през целия преход дотук и всеки път се ядосваме и възмущаваме.
След едночасово катерене по обратния път, отново сме на билото. Малко над точката, където снощи изчезна пътеката. Тук табелката си имаше надпис, а и ние вече бяхме видели върха и знаехме приблизителното му разположение. Поехме на изток и следвахме неотменно билото. След няколко кратки слизания и качвания, започна рязкото спускане към седловината, в която трябваше да пристигем вчера.
Слизайки надолу, Никола отново беше зарадван от своите приятели кончетата. Те кротко си пасяха на двайсетина метра встрани от пътя ни. Той отново се "заприказва" с тях и се замечта да си вземе някое. Даже си избра едно, този път сиво.
Слизайки по стръмния склон, дойде и следващото остроумно предложение:
– Ехххх..., ако сега имахме ски, щяхме да се спуснем за нула време надолу...
– Да, ама после ще трябва да ги носим нагоре – опъвахме се ние.
– Няма. Това ще са вълшебни ски, които като ги свалиш от краката, стават много леки и малки. Даже в раницата можеш да ги сложиш – контрира ни той.
Всичко около нас беше бяло. И "стените", и "тавана", и "пода". Имахме чувството, че се движим на едно място и само от време на време великият ни хазяин природата ни информира до къде сме стигнали. Така беше и сега. Тъкмо си задавахме въпроса "До кога ще слизаме? Къде е дъното на седловината?" и облаците се разместиха, за да ни покажат заслона, на който трябваше да нощуваме вчера. В този момент се изпречи пред нас и могъщото западно ребро на връх Ботев. То също бе изцяло побеляло от скреж и по него ясно се виждаха билните маркировки, виещата се около тях пътека и нещо като път, който отиваше право нагоре към върха.
Спряхме за глътка въздух и вода, преди да започнем последното изкачване към великана. В този момент телефоните изпиукаха и разбрахме, че се е появил сигнал. Веднага се обадихме на близки и колеги, както и на хората от спасителния отряд в Карлово, с които разговаряхме снощи. Те ни бяха търсили, но под билото, където спахме, нямаше сигнал. Бяха предупредили всички хижари в района и служителите на метеорологичната станция за местоположението ни и очакваха появяването ни. Много се зарадваха, когато разбраха, че сме добре и ни казаха, че на връх Ботев ни чака топъл чай. Благодарни сме им за реакцията и загрижеността!
Закрачихме по стръмния склон. Първоначално ентусиазирани тръгнахме право нагоре, но скоро се убедихме, че е много по-добре да използваме пътеката. След няколко кратки спирания за по минута-две, вече виждахме, че склона пред нас става все по полегат. Знаейки, че връх Ботев е с много равна и широка върхова част, бяхме сигурни, че наближаваме. А и данните на GPS-а показваха, че наближаваме 1350 м. н.в. Само дето пред нас и около нас беше бяло. От време на време се проясняваше от югозапад, за да ни покаже от къде сме тръгнали сутринта.
Точно когато Никола попита: "Хайде де! Няма ли да го изкачим най-сетне?", природата реши да вдигне завесата и пред нас на около стотина метра се извисиха кулите на върха и сградите на метеорологичната станция. Изглеждаха като великани, изникнали от нищото. Струваше ни се, че ще ни сграбчат.
Ускорихме ход, сякаш досега не бяхме ходили. На входа на станцията имаше голяма и весела група туристи, които се приготвяха вече да слизат от върха. Качихме се при метеоролога и той веднага разбра кои сме. Зарадва ни се и ни покани на чай, както вече ни бяха казали. Въпреки, че това не е хижа, човекът ни приюти, за да се стоплим и да си поговорим. Хапнахме, пийнахме чай, разказахме си разни истории и случки по планините и се приготвихме да продължим. Чакаше ни още път до хижа Тъжа, където трябваше да нощуваме.
Натам пътят бе доста по-лек и в голямата си част бе спускане. На фона на изминалото денонощие и половина ни се видя като разходка. Тук там имаше малко по-стръмни изкачвания, но кратки, на които спирахме за минутка-две, за да може Никола да отпочине. Явно започна да усеща умора в краката си, но много бързо се възстановяваше и продължавахме напред.
Слизайки все по надолу мъглата изчезваше и пред нас се появяваха заоблените била на планината в този район. Дори на моменти слънцето изгряваше и пред нас се редуваха красивите слънчево-облачни картини. За съжаление по високите части облачността ставаше по-гъста и тъмна. Слизайки към хижата забелязахме, че и те слизат все по-надолу, като че ли ни следваха. Явно прогнозите за лошо време от утре ще се оправдаят. Но това не ни притесняваше много. Вече бяхме съвсем близо до Тъжа и знаехме, че планината оттук нататък не е толкова сурова.
Вече сме в хижата. Посрещнаха ни радушно и веднага ни сипаха по един топъл чай. За съжаление туристите преди нас бяха изпапкали всичката чорба, но хижаря бе така добър да забърка нова. "Какво да направя, като сте толкова гладни", каза с усмивка той, докато хвърляше в голямата тенджера съставките.
Сега си хапваме блажено чорбичка, а Никола клюма на масата. Май е време да си ляга, а след малко и ние.
Може да се каже, че сме богато възнаградени за положените усилия през последните два дни.
