Ден 33: Неясни пътища и неизпълнени планове
Станахме рано. Чакаше ни
път, а и снощи решихме, че ще опитаме да напреднем повече. До края по план
оставаха три дни. "Защо да не ги направим на два?", се запитахме, хапвайки и
пийвайки на масата. През изминалите няколко прехода разстоянията не бяха
проблем. Движехме се с добро темпо. Ако продължим по същият начин имахме шанс
да се придвижим до морето за два, вместо за три дни. Решихме да опитаме. Затова
трябваше да потеглим малко преди изгрев слънце. Освен това ни чакаха 3-4
километра връщане до Крумовия мост, където вчера се отделихме от маркировката.
Сутринта бе невероятна.
Свежа и прохладна. Подухаше слаб ветрец. Небето бе ясно и предвещаваше хубав
ден. Птичките пееха. Реката шумолеше в непосредствена близост до бунгалата.
Идилия. Наистина много приятна утрин.
Хапнахме набързо на
масичките до бунгалата, където беше направено чудесно барбекю. За пореден път
се замечтахме, как ще дойдем отново тук. Ще намерим свободно време и ще дойдем
да си отпочинем и да се повеселим на това хубаво място. Ех, дано да стане! Като
знаем колко трудно намираме свободно време и колко много такива места има, на
които искаме да отидем отново... дано целият живот да ни стигне, за да го
направим.
При изгрев слънце вече
бяхме на пътя след Крумовия мост. За съжаление не успяхме да се насладим на
изгрева, защото се движехме в красива гора. За пореден път. Затова пък беше
изключително приятно. Лекото поклащане на клоните, проникващите слънчеви лъчи,
прелитащите птички… Пътят беше лек за ходене. Слаб наклон в сенчеста гора, край
дере на река, която беше пресъхнала. Ходехме и пеехме. Пеехме и в буквалния, и
в преносния смисъл. Даже се шегувахме, че сме като хор "Бодра смяна" – станали
сме рано и явно сме бодри.
След известно време
излезнахме на приятна ливадка с пейки и масички за почивка. Решихме, че ни е
рано да спираме и продължихме. След още не много ходене се появи още една
подобна полянка. Тук вече не издържахме. Беше направен един навес с огнище и
чешма наблизо. Явно хората се бяха постарали да си направят уютно местенце за
почивка и развлечение. Това ни накара да спрем за минутка. Напълнихме малко
вода, поразгледахме навеса, отдъхнахме за малко. В навеса имаше снимки от
вихрили се тържества, както и ловни трофеи - рога от сърничка. Не че много се
бяхме уморили, но това спиране ни дойде добре.
Продължихме напред с
малко по-бързо темпо. Вече се бяхме пораздвижили и започнахме да се подготвяме
за осъществяване на плана от снощи – да се справим с по-голямо разстояние днес.
Скоро пътят стана малко по-стръмен, но за кратко. Започна малко повече да
криволичи. Не усетихме кога стигнахме до възловата полянка. Тъй наречената "петолъчка". Така ни обясни вчера човека от горското, че наричат това място.
Името му идва от петте пътя, които се събират тук. А според нас трябва да е "шестолъчка", защото ние преброихме шест пътя. Вярно, че единия беше затрупан с
листа и май не водеше много надалеч, но ние го броихме за път. Тук трябваше да
внимаваме по кой точно да продължим. Вследствие на точните указания и
внимателното оглеждане на маркировката, нямахме никакви проблеми.
Оттук нататък теренът
коренно промени характера си. Стана малко по-стръмно. Твърдата почва под
краката ни се превърна в кален горски път. Навлезнахме в сечище и в краката ни,
а и около нас непрекъснато се търкаляха клони и парчета от по-дебели дънери.
Движехме се ту по стръмно изкачване, ту по равен терен. И така докато
достигнахме връхната точка. Това трябва да е връх Голям кърък. Поне така беше
отбелязано на картата. И както подобава за името му, оттук започна къръка ни
днес. Пътят се разклоняваше. Първоначално не видяхме накъде продължава
маркировката. Изпратихме "разузнавач" да огледа дясното разклонение. След около
20 минути разбрахме, че не това е нашият път. Той слизаше много на юг и нямаше
никаква маркировка. Продължихме по левия. След малко маркировката се появи, но
след още малко стигнахме до ново разклонение, без ясно обозначение за
правилната посока. След миг се зарадвахме за малко, защото забелязахме на едно
дърво табелка. Веднага се насочихме натам, но се оказа, че тя е указание към
вода за пиене, която се намира наблизо. Това, което ни беше нужно на нас сега,
бе правилната посока. Предполагахме, че трябва да поемем по пътя на изток, но
решихме да се подсигурим и да проверим и другия. Оказа се, че това отклонение
на пътя тук и това, което проверявахме преди малко, се събират в един. Това
всъщност бе един горски път, който обикаля хълмчето в кръг и по него
работниците от горското събират дървата из района.
Е, в крайна сметка
намерихме правилната посока и скоро открихме и маркировката, но с цената на
повече от час "проучване" и наслаждаване на горите наоколо. Това не беше много
положително за плана, който си бяхме поставили, затова се опитахме да вдигнем
темпото. Продължихме да се движим в гори. От време на време излизахме на ливади
и малко по-открити места. По предварителните описания, които бяхме чели, пътят
минава на север от село Рупча. Уж не се отделяхме от маркировката, но изведнъж
излезнахме на открито. Вдясно от нас се ширнаха равнините от южната страна на
планината. А напред се виждаше някакво населено място, към което явно се бяхме
устремили. Бърза справка показа, че това вероятно е точно Рупча. Така си и
беше. Скоро бяхме в селото и веднага попитахме една баба, която
ни гледаше с интерес. Да. Това беше село Рупча. И я засипахме с въпроси:
- За Дъскотна откъде е най-пряко да минем?
- Аааа. Все направо по
пътя, минавате през Планиница и после сте в Дъскотна.
- А далече ли е? На колко
километра? - продължавахме с “разпита” ние.
- Ооо.. далече е баба.
Вие пеша ли сте? Доста път е до там. Има влак долу по реката. Защо не идете с
него или да питате за някоя кола?
- Пеша сме бабо и така
искаме да стигнем. А знаеш ли по билото дали е по-кратко? – продължавахме да
“изтезаваме” жената.
- Не зная, баба. Оттам
не сам минавала. Ма, то, по пътя си е добре. Що ще ходите по баира?
Тук не съм много убеден в
точното предаване на разговора, що се отнася до диалекта. Май трябваше да го
запишем точно, още когато бяхме на място, но... Поне като съдържание бе така.
Веднага последва справка
с картата и колебание какво точно да направим. Решихме, че не сме прекалено
отдалечени от билото. Щяхме да минем през две села, които никога не бяхме
виждали, а, и, колкото и да ни се виждаше странно, маркировка имаше.
Продължихме по асфалтовия
път. Имаше голямо оживление в селото. Хората ни гледаха с интерес. Сякаш никога
не бяха минавали туристи оттук. Явно селото беше изцяло турско, защото всички
говореха на турски и бяха облечени с типичните шалвари.
Излезнахме от селото и
продължихме по пътя. И маркировъчните знаци продължаваха. В далечината се
виждаха някакви други постройки, вероятно село Планиница, а долу в ниското
вероятно бе реката – Луда Камчия. Изведнъж се чуха викове, които в първият
момент ни се сториха странни. Срещу нас по пътя и в гората до него, се движеше
голямо стадо овце. Двама овчари подвикваха и тичаха покрай последните заблудени
животни и размахваха гегите си. Картинката беше много интересна, защото се
провеждаше нещо като разговор между овчарите и стадото. Чувствахме се като пред
естествена театрална сцена. В продължение на десетина минути, се редуваха добре "отрепетираните" викове-псувни на единият овчар, звучното "бееееее..." на стадото
в отговор, следваха виковете на другия и отново звучното "бееее...", но от другия
край на стадото. Само от време на време, като ядосан режисьор, се намесваше
кучето, което без да се съобразява и когато намери за добре, отпускаше мощния
си лай и заглушаваше всичко. Това ни накара да се поразвеселим, въпреки
смутеността от неясното отклоняване.
Стигнахме и до Планиница.
И това село изглеждаше подобно на предното. Явно с изцяло турско население. И
тук хората ни гледаха с интерес. Особено децата, които непрекъснато подтичваха
покрай нас. В края на селото отново попаднахме на "разклон". Маркировката се
разделяше на две посоки. Едната продължаваше по пътя, а другата тръгваше някъде
на север. Може би се качва отново на билото? Не знаехме. Само можеше да
предполагаме. Потърсихме отново консултация от стоящите до една къща хора. Те
ни казаха, че пътя до Дъскотна е по асфалта. Явно това си знаят те като път. За
тях пътеките по балкана не са път. Оказа се, че наистина това е пътят, но пак с
едно голямо "НО". Това е асфалтовият път, който се ползва от колите им и който
отива точно в Дъскотна. Явно ние не сме задавали правилно въпроса си, защото по-прекият
път до Дъскотна е този, но не и до хижа Луда Камчия, в която по първоначални
планове се предвиждаше да се нощува.
Малко омърлушени от
поредната грешка, която бяхме направили, достигнахме до железопътния прелез
преди Дъскотна. Тук имахме повод за малко развеселяване, защото уцелихме
момент, в който трябваше да премине влак. Пред бариерите, разбира се, имаше
спрени коли, които кротко чакаха. Но ние бяхме пешеходци. За нас бариерите не
важаха. Хак да им е на автомобилите! Нека си чакат. Ние сме по-бързи... След
внимателно оглеждане на двете посоки за идващ влак, преминахме прелеза и с
нескрито удоволствие подминавахме всички чакащи автомобили.
Много скоро стигнахме до
главния път, който минава през Дъскотна и тогава установихме колко по на юг от
хижа "Луда Камчия" сме отишли. Един добър човечец ни обясни накъде да поемем и
колко още трябва да се придвижим, за да стигнем до там. В този момент се изпари
възможността за съкращаване на оставащото време от три на два дни. Следващото
място е далеч, за да го достигнем днес. Бяхме загубили повече време отколкото
предполагахме. Явно ще трябва да се примирим.
Потеглихме към хижата,
отново по асфалт. След около час бяхме на мястото и тук най-после имахме
късмет. Хижата явно не работи постоянно, защото на входа й се засякохме с
човек, който беше дошъл за малко и си тръгваше. Успяхме да го убедим да ни даде
възможност да преспим там. Е, няма топли супи, ядене и пиене, но ние имаме в
раниците. Важното е, че времето е много приятно а около хижата има много
приятни местенца, където можеш да похапнеш на открито. Единственото лошо е, че
е много близо до главното шосе и автомобилите и камионите непрекъснато
нарушават тишината.
Сега, когато понапълнихме
изгладнелите си стомаси, сме по-доволни от деня. Не осъществихме плана си за
съкращаване на времето, но пък уверено се приближаваме към морето. Съвсем скоро
ще сме там.
