Ден 23: Отново на път
След дълго (или поне на нас така ни се стори) чакане времето да се стабилизира, отново сме към върховете. И то най-личните върхове на Стара планина – Голям купен (2169 м. н.в.), Кръстците, Костенурката, Побита глава, Ботев (2376 м. н.в.)...
Въпреки старателното избиране на деня за тръгване и непрекъснатото слушане на всякакви прогнози нямаше как да изчакаме перфектния ден. Есента си дойде и слънчевите и горещи дни от началото на прехода май безвъзвратно са си отишли. Все пак преценихме, че това са най-благоприятните дни на фона на изминалите и прогнозите за следващите 2-3.
Сутринта беше ясна. Хладна, но с приятните топли лъчи на есенното слънце. Обещаващо! Малко по-късно започнаха да се събират облаци по билото и върховете. Не бяха много и бързо си отиваха и се събираха наново. Сякаш планината като един честен стопанин искаше да ни каже: "Не забравяйте, че вече е есен. Бъдете внимателни!" Така си и беше. С много почит към мощта на природата и суровата й красота се насочваме към връх Левски – 2166 м. н.в. (от него се върнахме преди дъждовните бури преди няколко дни).
В този ден към нас се бе включил нов участник – Никола. Той е само на 10 години, но с голямо желание напираше да продължи с нас. Още на първото изкачване се веселихме на остроумните му въпроси. Гледайки отдалече побелелият връх Левски той попита – "А дали ще можем да направим снежен човек на върха?". Върхът беше побелял като глава на старец. Приближавайки се все по-нагоре, Никола беше разочарован, защото бялото не беше сняг, а скреж. Замръзналата влага се виждаше на всяко стръкче трева, храстче и камък. Явно температурите са били много ниски и вятърът доста силен, защото тревите приличаха на ледени кинжали. От тях, по посока на вятъра се бяха образували плоски ледени образувания широки 2-3 пъти повече от дебелината на тревите или клонките. Точно като остриета на нож.
С добро темпо, за около час бяхме на върха. Днес се виждаха доста по-добре околностите на връх Левски. За съжаление на изток (посоката, в която трябваше да продължим) вече се бяха събрали облаци. Ту се разчистваше, ту се събираха. Тук всичко се променя много бързо. Вятърът леко се усили и ние забързахме на изток към седловината след върха. Очакваха ни още по-интересни, предизвикателни, трудни и дори опасни върхове.
Пред нас бяха Малкия и Големия купен (2169 м. н.в.). Облаците ги бяха сграбчили в прегръдката си, сякаш не искаха да ни ги покажат. За кратки моменти успявахме да видим величественото острие на Големия купен. Изглеждаше като огромна пирамида, забита в небето. Знаехме, че там ни предстои най-трудния и опасен участък. Малко се притеснявахме как Никола ще се справи с него.
В основата на Малкия купен спряхме за кратка почивка, скрити зад една скала откъм южния склон. Хапнахме набързо и се подсилихме с ядки. Подготвяхме се за предстоящото изпитание.
А то изглеждаше и много близо, и много трудно, и същевременно много величествено и красиво. Грамадното острие на Големия купен беше изцяло в ледени висулки и образувания. На места дори изглеждаше изцяло покрито в сняг. Но това не беше сняг, а многобройни ледени парчета, които се виждаха навсякъде около нас и често покриваха изцяло и пътеката, по която се движехме.
Изведнъж Никола се развесели: "Йеее, вижте. Кончета!" Долу в ниското, край малкото езерце Жълтия гьол имаше стадо коне, които си пасяха на воля. Много му се искаше да си вземе някои от тях. Дори си избра едно бяло, едно черно и едно кафяво. Непрекъснато си говореше нещо с тях. Махаше им, поздравяваше ги и на няколко пъти им казваше "Чао, бяло конче, чао, черно конче, чао, кафяво конче". Пътеката се виеше все по стръмно нагоре към изострящия се връх на Голям купен. Затова и езерцето, и кончетата ту изчезваха, ту се показваха.
Стана още по-трудно. Тревите изчезнаха. Движехме се само по скали и камъни покрити почти изцяло с лед и скреж. Появи се и първото метално въже. Скалата пред нас изглеждаше като отвесна. Замислихме се – натам ли е пътя? Да. Видяхме и маркировката. Явно трябва да я преодолеем.
Докато се замислим как Никола ще успее да се справи, той вече се беше хванал на въжето и започна да се катери. Като една пъргава козичка, за няколко минути успя да преодолее тези десетина метра скала. Последвахме го. Май ние се справихме малко по-трудно. Е, и раниците ни бяха по-големи, за наше оправдание.
След още няколко такива изкачвания и малко по-леки участъци, бяхме на върха. Могъщ и величествен. Остър. Самият връх беше само няколко квадратни метра. Много малко са върховете, които са толкова остри.
Когато стъпихме на върха, имахме усещането, че се намираме в стая с размера на кухня или по-голяма баня. Всичко около нас беше бяло-сиво. Виждахме само няколкото квадратни метра земя под краката си. Всички бяхме разочаровани. Не виждахме нищо от красивата ни България. Бяхме като птичета в клетка с плътни стени.
Захласнати в еуфорията от трудното и повдигащо адреналина качване, и негативното усещане от плътната мъгла наоколо, не усетихме как "добре боядисаните стени" изчезнаха. Само чухме Никола да казва: "Вижте, вижте..." И в този момент разбрахме колко благородна и щедра бе природата към нас. Пред очите ни започнаха да се откриват безбройните красоти на Централния Балкан. Гледахме и се възхищавахме. Планината беше величествена и могъща. А плуващите в нея облаци ни показваха и суровата й красота. Радвахме се на предоставилата ни се възможност. Бързахме да погълнем колкото се може повече от приказния пейзаж пред очите ни. Знаехме, че няма да е за дълго, и познахме. Скоро огромната уста на природата отново ни погълна. Мъглата се настани около нас и ние пак бяхме "затворени" в малката стая на острия връх Голям купен.
Получихме заслуженото си възнаграждение и беше време да продължим. Очакваше ни трудно слизане, но от замайващите емоции бяхме позабравили за това. Много скоро отново бяхме нащрек. Започнаха същите, почити отвесни места, както при изкачването, само че вече слизахме. Това определено усложняваше нещата. И тук навсякъде беше заскрежено и дори на места пътеката беше изцяло покрита с ледени парченца. Наложи се дори да се разчиства, за да може да се открие скалата под краката ни.
Отново Никола се справи малко по-добре от нас. Може би защото е по-лек или по-млад, но той се спусна по отвесните на практика места доста по-лесно отколкото ние. За нас остана притеснението от това как ще се справи. А той накрая усмихнат сподели: "Много ме кефи да се спускам по въжетата." Че и беше разочарован: "Ама те свършиха ли?!?"
Оттук до края на деня природата в планината показа есенния си характер. Облаците и мъглата непрекъснатото ни преследваха. Движехме се при видимост от 10-20 метра. За голямо наше разочарование, дори не успяхме изцяло да се насладим на величествения връх Костенурката. Усетихме огромното му тяло. Видяхме силуетите на мощните му скалисти ръбове, но бяхме наистина нещастни, че ще трябва да се задоволим с това. Мислехме дори дали да не изчакаме да се вдигне мъглата, но това не бе разумно решение. Нямаше никакви признаци, че това може да се случи.
Продължихме, следвайки стриктно маркировката и движейки се компактно. Мъглата не променяше състоянието си, даже ни се струваше, че става по-гъста. Слизане, качване, преминаване от едната страна на билото и обратно.
Всичко вървеше добре до момента, в който се озовахме на широка билна заравненост, където и пътеката, и маркировката изчезнаха. Върнахме се, за да проверим дали не сме се отклонили. Много скоро намерихме маркировката и установихме, че не сме пропуснали отклонение. Добре, но накъде да продължим? Освен мъгла, друго не се вижда. Няма маркировка, няма ориентири. Опитахме се да се свържем със заслон Ботев, закъдето се бяхме запътили, но връзка с телефоните нямаше. Свързахме се и с планинската спасителна служба в Карлово, за да ни ориентират по координатите от GPS-а къде точно се намираме.
В този момент чухме Никола отново да казва: "Вижте, вижте. Мъглата се вдигна!". Веднага се заоглеждахме и съвсем скоро видяхме билна маркировка. Тутакси се обадихме отново на планинската спасителна служба, за да предупредим, че тръгваме по маркировъчните стълбове.
По наша преценка трябваше да се намираме някъде над заслон Ботев. Посоката на стълбовете съвпадаше с предполагаемата посока на заслона – юг, югоизток.
Тръгнахме смело надолу. Сравнително скоро попаднахме на "безумна" и "тотално объркана" в нашите очи табела – "връх Ботев" сочеща в ОБРАТНАТА посока!!! Бързо решихме, че това е невъзможно и вероятно става въпрос за грешка (че е обърната от вятъра или от някой някой друг), но съмненията у нас останаха. След още стотина метра слизане разбрахме, че грешката не е в табелата, а в нас. Стигнахме до разклон, който за щастие беше обозначен с табели, но за нещастие, тези табели показваха, че не сме на предполагаемото място. Вече беше ясно, че връх Ботев не е пред нас. Неприятното идваше от това, че вече беше почти тъмно и бяхме слезли поне 150-200 метра по-ниско от точката, където пътеката изчезна.
В тази мъгла по тъмно беше безмислено да се катерим обратно нагоре. Хижите, към които сочеха табелите, бяха на не по-малко от 2 часа път и то на доста по-ниска надморска височина.
След кратко размишляване решихме, че най-доброто решение, въпреки не много благоприятните атмосферни условия, е да намерим място за пренощуване на открито. Вече е тъмно, вятърът не е много слаб, билото е голо, дърва няма никакви, за огън и дума не може да става. Спуснахме се по южния склон, за да се предпазим поне малко от вятъра. Скупчихме на едно място всички раници и ги завихме с дъждобраните. Напухахме спални чували в бивак-саковете и се уговорихме да спим сгушени един в друг, за да се топлим. На Никола беше отредено най-вътрешното и скътано място, за да е сигурно, че ще е на топло.
Хапнахме набързо и се завряхме на топло в "уютните спални". Сега увити в няколко ката дрехи, спални чували и бивак-сакове, се греем взаимно и се надяваме времето през нощта да е благосклонно. Скоро небето се разчисти и се показаха звезди. Това е окуражаващо. Ако може и вятърът още малко да утихне...
Важното е, че няма да вали. На сутринта ще разберем какво се е случило.
