Ден 25: Пеещите скали
Какво ли
да кажем за днешния ден? Започна обещаващо, но... завърши не толкова. И то най-вече заради времето.
Много ни се искаше синоптиците да не познаят за лошото време. Поне сутринта
започна така. Да, имаше облаци, но не изглеждаха много застрашително. И
предните два дни имаше подобни облаци, но успяхме да видим много и да усетим
много от силата на планината.
Сутринта
беше много свежа и слънчева. Това ни зарадва и даде хъс за тръгване по-рано,
въпреки че още усещахме лека умора от трудните преходи през предишните два дни.
Закусихме
от хубавата супа, чай и кой каквото му харесваше. Никола беше възстановен
изцяло. Очаквахме, че ще има оплакване и шикалкавене, а той беше по-бодър от
нас! И нямаше търпение да тръгне към нови приключения. Речено-сторено. Прибрахме
вече изсъхналите дрехи, стегнахме раниците и с добро настроение закрачихме по
склона към пътя.
Още от
вчера беше изненадата ни от пътя. Очаквахме прохода да е с асфалтиран път, но
нищо подобно! Пътят беше черен и то не от най-добрите. И хижарите, и един
полицай, който охранява района наоколо, ни разказаха че в горната си част
(където сме сега ние) пътят е в доста по-добро състояние. По-надолу, към с.
Тъжа и по-точно участъка след хижа Русалка, е доста разбит защото много хора го
ползват, но не се поддържа.
Е, ние нямаше да минаваме оттам, така че информацията не ни касае. Макар че отново се поядосахме на тази немарливост. Но долината
на реката беше много красива и скоро доброто настроение отново ни завладя. Планините около нас се извисяваха нависоко в
красивите багри на есента. По високите части се разхождаха облаци (все още не
толкова гъсти), които от една страна допълваха красивата картинка, от друга
бяха трън в очите ни и ни караха непрекъснато да гледаме с притеснение към тях.
Ту се насъбираха, ту се разсейваха...
Без да
се усетим стигнахме до разклона на пътя. Направо продължава за село Тъжа.
Нашият път бе наляво (на изток). Първата ни цел бе връх Росоватец (1971 м.н.в.). Пред нас се
виждаше ясно склона на билото, по който трябва да се качим, но върховете бяха
забулени в лека мъгла. В началото на пътя се виждаше и връх Голям Кадемлия
(2276 м.н.в.), но пак без най-високите му части. Минахме покрай кокетно
езерце, разположено непосредствено до сградата на полицаите, охраняващи района.
Там ни посрещнаха с не много приятелски лай, две огромни кучета. Дори
полицаят, който излезе да ни поздрави, каза, че едното лесно се вадело от
веригата и не било много безопасно.
Разменихме
няколко думи и се устремихме напред. Очакваше ни доста катерене, а времето
бързо променяше характера си. За пореден път се убеждаваме в сприхавостта на хазяина ни – планината. Дали ще ни се разсърди днес или ще се усмихне и ще ни
даде възможност да се насладим на гледките от НАШАТА БЪЛГАРИЯ.
Изкачването
не беше чак толкова трудно, особено на фона на изминалите дни (Никола отново
водеше!), но възможностите за наслаждаване на природата не бяха никак много.
Колкото по-нагоре отивахме, толкова мъглата и облаците падаха все по-ниско.
Видимостта намаляваше. За съвсем кратки периоди от време "завесите" около нас
се вдигаха, но буквално докато се обърнеш и отново се спускаха. Приближавахме
върха със сравнително прилично темпо, въпреки неохотата от сивотата около нас.
Достигнахме
мястото, за което ни разказваше един турист в хижата вчера вечерта. Оттук на
север трябва да се намират Деветте кладенеца. Поколебахме се за няколко минути
дали да не се отклоним, за да ги видим. Решихме, че ще продължим към скалите.
Пеещите скали! Интересно ни беше да чуем песента им. А дали ще можем да ги
видим? Отново се загнезди в мисълта ни неприятното усещане от лошото време.
Билото
беше доста заоблено, а мъглата – гъста, което ни караше да сме много внимателни
с посоката. Все пак имахме много пресен опит в такава мъгла.
Може би
заради не толкова трудното изкачване, може би заради гъстата мъгла, не усетихме
кога се изкачихме на най-високото. Това трябва да е връх Росоватец (1971 м.н.в.).
Последният от близките до 2000 метра върхове от Стара планина. Решихме да спрем
за няколко минути. От една страна за да починем, от друга се надявахме да
успеем да се насладим на гледките към няколкото двухилядника, които се намираха
на юг от нас – Малък Кадемлия, Голям Кадемлия (2276 м.н.в.) и Мазалат. Предполагам знаете и
приказката "Надеждата умира последна", но за съжаление при нас надеждата умря и
тук. Изобщо днес не бе много благоприятен ден, що се отнася до наслаждаване на
красивата българска природа.
Остана
ни надеждата за Пеещите скали. Поне можеше да ги чуем, ако не да ги видим. За
щастие вятър имаше, и не беше прекалено силен. С мисълта, че този вятър ще ни
даде възможност да чуем песента на скалите, се насочихме на североизток. Съвсем
скоро трябваше да сме на мястото. И, да! Не го видяхме, но разбрахме че сме в "концертната зала". Наистина присъствахме на много интересен спектакъл. Концерт
при спуснати завеси. Пелената около нас бе толкова гъста, че виждахме само
силуети, които дори не знаехме дали са на облаци, скали или възвишения. А във
въздуха около тях и нас се носеше песента на скалите. Много странно свистене на
вятъра, което променяше силата и посоката си. Вероятно посоката на вятъра се
променя непрекъснато и това създава илюзия, че звукът идва от различни места и
с различна сила и тоналност. Замислихме се, дали това не си го въобразяваме,
заради очакванията ни. Възможно е и да е така, но колкото повече се вслушвахме
и колкото повече се премествахме на друго място в "концертната зала", звукът се
променяше.
Тъкмо
бяхме свикнали вече с тази атмосфера и около нас почти утихна. Е, концертът
приключи, си казахме. Явно сме преминали през скалите и се насочваме към хижа
Мазалат. За съжаление не сме сигурни дали е било така или не (пак заради
ужасната гъста мъгла), но след около 10-15 минути прозвучаха финалните акорди
на спектакъла. Вятърът изведнъж се усили и започна да вие около нас. Толкова
силно свистеше в ушите ни, че не можахме да разберем, дали това е звук от скали
наоколо или просто вятърът е много силен.
За
щастие не след дълго вече беше по-тихо. И добре, че утихна, защото освен силен,
вятърът бе и доста студен. Ръцете ни измръзнаха, ушите също, температурата
падна. Все пак всичко беше за кратко и успяхме бързо да се възстановим.
Продължихме с малко оклюмани носове. Днес не бе много добър ден за нас, що се
отнася до красотите на Балкана – повтаряхме си и на ум и на глас. Колебанието
дали да продължим или да спрем, бе голямо. От една страна, изгубихме доста
време през последните дни. От друга, да се разхождаме из планината в такава
гъста мъгла, не е най-приятното нещо, а и няма как да покажем хубостите на
България. Виждаме само грозните следи, оставени от недобросъвестни
туристи. Само това ни остава като утеха, че поне малко ще можем да помогнем на
планината, като приберем и изхвърлим малко от боклуците. От трета страна,
есента е вече тук и времето едва ли ще става много по-хубаво. Какво да правим?
Така
ходейки и размишлявайки, буквално преминахме покрай хижа Мазалат и продължихме
напред. Бяхме почивали скоро, имаше още доста време и решихме, че ще се
придвижим до следващата група от хижи ("Крачана", "Девети март" и "Узана") и там ще
решим къде да спрем и какво да правим. Знаехме, че пътят не е труден и няма да
ни затрудни. Доколкото си спомняхме от преходите в детските години и гледките
тук не бяха особено впечатляващи. В сравнение с тези до сега, разбира се. Иначе
са много малко местата в природата на нашата Родина, където гледките не са впечатляващи.
Освен това бяхме вече достатъчно натъжени от несполуката с времето днес и
решихме да преминем този участък, с надеждата от утре да е по-добре.
Така
навлязохме в горите, които ни обкръжаваха през по-голямата част от пътя до края
на деня. Не съжалявахме, че сме продължили, защото в тази мъгла дали ще си в
гора или не е едно и също. Единствено много внимавахме за пътя и маркировката.
Не бяха малко местата, на които спирахме за да преценим къде е правилната
посока.
Така
унило, но в равномерно темпо се придвижваме към крайната цел. Днес и времето
изглежда повече – не спираме много, не можем да се наслаждаваме на природните
картини, не се захласваме по изумителни места. Имаме достатъчно време, за да
стигнем до някоя от хижите. Затова решихме да спрем на място, където имаме
обхват, за да починем, да хапнем и да преценим какво да правим натам. Намерихме
една малка полянка в гората, скътана зад скала и няколко огромни дървета и се
установихме.
Изгледите
не са много благоприятни. Сега дилемата е кога да продължим. Колко дни са ни
необходими до края – нос Емине? Какво ли ще е времето? Какво ще успеем да видим
и покажем от красивата България? Кое е по-важното – да стигнем по-бързо или да
видим и покажем повече? Изобщо много въпроси, които се блъскат в главите ни.
Накрая
решаваме – ще се позовем отново на изпитаната народна приказка "Утрото е
по-мъдро от вечерта". И в това имаме скорошен опит, и това ни дава повече
увереност и надежда.
Сега ще
си направим една хубава гала вечеря на открито. Пък утре – каквото време
покаже!
