Ден 19: Преди и след Вежен
Днес беше поредният прекрасен ден. Времето отново бе благосклонно и предложи много слънце. По пътя минахме през поредните невероятни гледки – Тетевенска баба, поредица от двехилядници, Кончето, вр. Вежен... Този ден ни предложи още повече от хубостите на НАШАТА БЪЛГАРИЯ.
Но първо за снощното изживяване, както обещах вчера. Хижа "Планински извори" е в наистина окаяно състояние, както ще се убедите сами от снимките. Цяло чудо е, че тази стая, която намерихме, съществува! От сърце благодарим на хората, които я поддържат, и им се извиняваме, че пребивавахме там без тяхно разрешение. Просто нямахме друг избор. Беше прекалено късно (коло 21 часа), а най-близката хижа бе на поне 2 часа оттук. Вечерта беше спокойна, докато не се появиха и другите обитатели на стаята – малките мишлета. Цяла нощ се въртяха около нас и се опитваха да проверяват запасите ни! Това не ни даде много възможност да спим, но бяхме доста уморени и в по-голямата част не им обръщахме внимание.
На сутринта на дневна светлина се убедихме в какво състояние е хижата. Много ни заболя. Личеше си, че е била прекрасна преди години, но... В съседни помещения, които вероятно са били складове, явно преспиват животни. Такава беше и предварителната ни информация – че в хижата нощуват коне. Тази нощ ги нямаше, но си личеше, че пребивават там.
С хиляди недоволни думи и мисли, и възмутени от това, което виждаме, се разделяме с нашата стая и хижа-спасител. Потегляме на изток по нашия път. Само на около 500 м. след хижата виждаме прекрасен извор. Студена вода, с много голям дебит, чудесно направена чешма... Спираме за да заредим с вода. Малко след това продължаваме по склона нагоре към очакващите ни върхове. Както и вчера се оказа, двехилядниците ни са доста повече от отбелязаните на картите (поне на тези, които имаме ние). Много ни се иска, но е невъзможо да минем през всичките :(. Много от тях са разположени доста встрани от маршрута. Тези пък, които са по пътя ни, не са никак малко. Ако минем през абсолютно всички, ще се забавим прекалено много. Насочваме се към първия – Тетевенска баба. Преди него, обаче, минаваме през друг, който разбира се ни заблуди, че е нашата цел. Впоследствие установихме, че Тетевенска баба е пред нас. Все пак стигнахме и до него. Оттам... ами поредното голямо спускане! В основата на върха – Атонския превал, се срещнахме с овчаря Гошо. Той явно ни чакаше с нетърпение, за да си поговори с нас и да ни каже за "тайните" овчарски пътеки, които могат по-бързо да ни отведат в основата на Кончето и връх Вежен. Поговорихме си сладко, обясни ни как и откъде да минем, за да подсечем повече върхове и да стигнем по-бързо, разказа ни как той е поставял падналите табелки по маршрута и е нареждал камъни на възловите места. "Защо ли няма повече хора като него?", се питахме дълго след това. За съжаление се оказва, че обозначението на маршрута, що се отнася до табелки, е доста остаряло. Много малко са табелите, които могат да се прочетат, има много изпопадали, почти половината са ръждясали... Изобщо, има какво да се направи по този въпрос.
Продължаваме напред. Подсякохме първия връх, но за втория не издържахме и се отклонихме от начертания ни от овчаря Гошо път. След сравнително полегато слизане и подобно качване се озовахме на връх Братаница. Отново невероятните гледки от НАШАТА БЪЛГАРИЯ. Прекрасно, чудно, невероятно... Наслаждаваме се и гледаме напред. Пред нас са още няколко прекрасни места и най-високият връх в тази част на планината – Вежен. Разсъждаваме известно време, разглеждаме картата и поемаме.
Поредните слизания и качвания и се озоваваме в началото на приказното място "Кончето". Дъхът ни отново спира. Накъдето и да погледнеш – красота след красота. Сещате се какво ще кажа в момента - ЕТО Я ОТНОВО НАШАТА БЪЛГАРИЯ. (с извинение за досадата). А пред нас е един остър и красив ръб, по който трябва да преминем. С много внимание и повечко усилие го правим. Непосредствено пред нас е величественият връх Вежен.
След поредните слизания и качвания вече сме в основата му. Мощното му западно ребро предлага стръмно изкачване, като за загрявка, въпреки че ние вече сме прегрели. Следва сравнително равно доизкачване, но затова пък продължително. В крайна сметка сме на върха! Уморени, но много доволни. И оттук можеш да се насладиш на много простор и красота. Иска ни се да постоим повече, но вятърът си е сериозен, а и времето напредва. Вече е 17 ч., а до хижа "Ехо" има още 3 часа. Оттук хижата се вижда много добре. Първоначално се поколебахме дали това е тя, но след справка с картата се убедихме. Да, добре се вижда, но пътят дотам не е никак малко.
Започваме дълго спускане по източния склон, по посока на Рибаришкия проход. След около 2 часа слизане и непрекъснато снимане и главозамайване от гледките, стигаме до прохода.
Овчарят Гошо ни беше казал, че около Вежен и по-натам има чешми. Уви, ние не ги намерихме, а водата стремглаво свършваше. За щастие, по оставащият кратък (но за уморени, като нас туристи – дълъг) път до хижата намерихме едно едва капещо поточе. Знаехме, че трябва да има две чешми, но... Видяхме само една и единствено това изворче. Все пак помогна. Хижата вече беше близко.
След около 30 мин. видяхме хижа "Ехо" и светлините й. Въпреки, че имахме информация, че работи, до преди час не се виждаха никакви светлини и това малко ни притесни.
Вече сме на хижата. Разбира се, викаме "Ехо-о-о-о-о", както подобава на такава хижа. Веднага отвътре се показаха гостоприемните стопани. Те имаха информация, че ще се появим. Нашата колежка Меги се беше обадила, за което й благодарим. Само не знаеха кога да ни очакват.
Веднага ни предложиха топли стаи и храна. Хапнахме чудесна шкембе чорба. Пихме по няколко чая с ром и се почувствахме като в луксозен хотел.
Сега блаженно си лежа в приятното легло с чисти чаршафи и пиша тези редове.
Утре ще поснимаме хижата и ще изпратим снимки, защото когато пристигнахме, вече беше тъмно.
Очаквайте ни и утре.
