Дневник


Ден 30: Разочаровани от Железни врата и изворите на Камчия, продължаваме напред

Въпреки направените компромиси, не можем да се оплачем от спането. Чувстваме се отпочинали и готови за нови подвизи. Освен това сме малко по-обнадеждени отколкото през последните няколко дни, защото получихме информация, че от запад идва хубаво време. Няколко човека, които се бяха качили до прохода Вратник, ни казаха, че времето в по-ниските части е слънчево и че информацията е за слънчево време в по-западните части на планината. Ние, разбира се, веднага се направихме на метеоролози и преценихме, че днес до края на деня облачността ще се придвижи на изток и то по-бързо от нас и вече ще ни огрее слънцето. Да видим, доколко ще сме прави.

Засега все още е мрачно, но ние толкова сме свикнали с това, че вече не ни влияе. Без изобщо да се колебаем, и без да предполагаме какво ни очаква, продължихме към Железни врата. Поредната историческа местност по пътя ни. Знаехме, че там има заслон, но не знаехме състоянието му. Решихме да вървим по пътя. "Охраната" (биковете от вчера) вече я нямаше и безпрепятствено преминахме нататък. По асфалтовия път отново в гора, достигнахме до табелката, посочваща отклонението към мястото. След кратко изкачване се озовахме на странно място. Равна открита поляна, която приличаше на всичко друго, но не и на историческа местност. Тук имаше десетина палатки от клони, найлон и парцали. Няколко огнища с догарящ огън, седла на коне, наслагани тук там, два кални камиона, остатък от постройка, на която всички прозорци и врати бяха изкорубени, една стара жигула, паркирана по-навътре в гората, група хора, които товареха дърворезачки и разни други инструменти в един бус и купища боклуци, разхвърляни навсякъде в района. Спусналата се отново мъгла допълваше мрачната обстановка.

Тази странна сцена ни накара да замръзнем. Атмосферата наистина беше смразяваща. След минутка онемяване, все пак се осмелихме и попитахме:

–  Това ли е местност Железни врата?

Да това е отговориха ни хората.

А тук ли са изворите на Камчия? продължихме с въпросите.

Да. Ей тук долу. На двайсетина метра по пътеката.

Загледахме се в един по-различен камък и установихме, че има надпис. На него пишеше:

"Железни врата. Проход свързващ от римско време Тракия с Мизия. Тук са ставали стълкновения между българи и византийци. Място на хайдушки засади и големи турски укрепления. През тях по време на освободителната война минава дружината на П. Хитов."

Да, дааа. Това е историческата местност Железни врата… Не можехме да повярваме на какво прилича тя сега. Или по-скоро не искахме. Такъв контраст, такова омерзяване на нашата история... направо нямаме думи. Кой и как позволява такива неща? Няма ли кой да следи и контролира къде и какво се прави на места като това?... Въпроси, въпроси, въпроси, които напираха в главите ни и не можехме да дадем разумен отговор.

Докато прочетем и снимаме надписа и камъка, хората бяха натоварили буса и бяха потеглиха нанякъде. Мрачната обстановка и мръсотията около нас останаха. Чудехме се това цигански катун ли е или място, където работят дървари. Малко по-късно, след като разгледахме изворите на Камчия, се появиха още трима човека с коне, които носеха дърва. Те ни обясниха, че се занимават с дърводобив и тук спят нощем, но от няколко дни, след като се е развалило времето, се прибират в селото вечер.

А изворите на Камчия... Не си мислете, че са нещо по-впечатляващо, или поне не сега. От тях е ухаело на история, и то славна история. Всъщност, от тук вероятно са пили вода всички онези исторически личности, минавали по тези места. Все пак изворите наистина са на двайсетина метра по-надолу. Направени са стъпала, оформена е чешмичката. Тоест, личеше, че е правено нещо. Някога. На един камък точно до извора е издялан текст:

"НА ЗАГИНАЛИТЕ ЗА СВОБОДАТА.

ПРОСЛАВЯЙ ПОДВИГА ИМ СВЯТ

ТИ, БЛИКАЩА НЕСПИРНО КАМЧИО"

А сега... Сега ухае на мизерия. Боклуци, бутилки, найлонови торбички, цигари, консервни кутии... И само двайсетина метра по-нагоре се виждат силуетите на грозните "жилища"... Настръхвам!!!

Започнахме да се съвземаме и да идваме на себе си. Сетихме се, че тук трябваше да има заслон, на който по предварителен план, трябваше да преспим... Отново занемяхме. Въпросният заслон бе онова изкорубено подобие на сграда. Отидохме до него. Вътре изглеждаше ужасно. Избити и разграбени прозорци и врати, обгорели и издрани стени, кал и боклуци по пода... В ъглите бяха натрупани седлата на конете. Добре, че градежа е бил здрав, та постройката все още съществуваше.

"Тук ли трябвало да спим?" - попита ужасена Меги. Да. Трябваше, но бе абсурдно да го направим. Добре, че снощи бяхме достатъчно убедителни и не се наложи да продължим. Иначе бяхме обречени да нощуваме навън. Въпреки, че гледайки тази сграда и обстановката около нея, нощувката навън сигурно би ни се сторила като пребиваване в многозвезден хотел, независимо от студа и мъглата.

Унили, с наведени глави и мълчаливо, потеглихме на изток. Мъглата допълваше тягостното настроение. Гората около нас беше доста мистична. Високи и прави дървета, сумрачно заради гъстата гора и мъглата, кално заради влагата и насреща над хоризонта, където свършва гората, просветва бялата светлина, която припомня, че все пак е ден.

Очаквахме най-после да видим слънцето, но все още признаци за това нямаше. Пътят ни отново преминаваше през гори, храсти и папрати. Бяха ни предупредили да следим внимателно маркировката. Така и направихме, но за съжаление не със същото настроение, както вчера. Малко по малко започнахме да се отърсваме от неприятната емоция около прохода Железни врата. За това допринесе и очевидно оправящото се време. Колкото повече се приближавахме към Котел, толкова изгледите за оправяне на времето ставаха по-реални.

На около 7-8 километра преди града, вече бяхме зарадвани от първите слънчеви лъчи. Облаците се разкъсваха, мъглата се вдигна. Настроението ни също. Дочакахме и по-хубави дни. А това слънце щеше да ни е нужно съвсем скоро. Все пак приближаваме морето и ще е по-добре ако е по-топло, когато се къпем в него.

Малко преди града попаднахме на едно приятно място със стар дъб, който хората бяха нарекли лечебен. Защо точно лечебен, как лекува и какво, никъде не пишеше, а и нямаше кой да ни каже. Независимо от това, мястото беше много приятно. Малко по-нагоре в гората имаше и кокетна чешмичка с хубава студена вода. Слънцето окончателно проби облаците и наоколо стана още по-свежо. Решихме, че тук е мястото за почивка. Градът беше близо, а имаше още време до свечеряване. Похапнахме малко ядки и шоколад. Полежахме на меката трева. Нямаше как да се наслаждаваме на гледки, защото още бяхме в гората. Преди да потеглим се покатерихме на дъба, за да се заредим с малко здраве. Нали беше лечебен :).

Пътят към Котел беше много екзотичен. Черен коларски път, но с огромни коловози. Такива до сега не бях виждал. Даже се обзалагахме дали тук са минавали коли. Този бас го спечели Меги, защото малко по-надолу видяхме следи от гуми. Изглеждаше ни невероятно. На места коловозите достигаха 60-70 см дълбочина! Каква ли ще да е тази кола, която може да мине през този път? Веднага последва и следващият облог – какви са колите, които са минавали. Тук вече не можехме да определим победител. Нямаше как да разберем. До пристигането ни в града не срещнахме нито една от тях.

Всъщност ние така и не стигнахме до града днес. Ще нощуваме в местността Чукарите. Тук има много вили и бунгала. Много добре направена и поддържана местност, която е прекрасно място за почивка. Има си и ресторанти за вечеря и къщи тип хотел и бунгала. Има и много удобни места за палатки, ако някой предпочита този вариант.

Хареса ни и решихме да останем. Вече с по-големи надежди за следващите дни, имайки предвид времето, което доста се пооправи, разглеждаме картите и тръпнем в очакване на крайната цел – Емине. А тя е все по-близо. Даже се шегуваме, че тъкмо навреме е изгряло слънцето, за да има време да постопли водата в морето, преди да се изкъпем в него. Лягаме да спим, изпълнени с надежда за слънчев утрешен ден.




Виж Моята България онлайн енциклопедия на България Камея Дизайн