Ден 26: Сърце юнашко не трае
Облаци, леко ръми, мъгла, вятър (е, не много силен, в ниските части)... Ама ние не траем. Не ни се чака и това си е.
Времето не е от най-благоприятните, но ние решаваме да продължим. Очаква се подобрение и ние се надяваме на това. "Ще тръгнем, пък докато стигнем Шипка, ще се пооправи", си казваме и вече сме на път.
Да, ама де да се беше случило. Цял ден ходихме в мъгла, валя ни дъжд, вятърът по високите части си беше доста силен. Все пак и днес беше един хубав ден!
Впрочем снощи спахме на хижа "Партизанска песен". Тук според картата трябваше да се намира хижа "Крачана". Оказа се, че такава изобщо не съществува. Добре, че "Партизанска песен" я имаше, та имаше къде да се подслоним.
Преходът днес обещаваше да е по-лек, както и всички преходи до края. Вече бяхме минали най-сериозната част на планината. До хижа "Узана" решихме да се придвижим по пътя. Надеждата мъглата да се вдигне все още оставаше. Потърсихме и хижа "Девети март", която беше отбелязана на картата, но вместо нея намерихме хотел "Хлебна". През гори, покрай няколко ливади и разклона, достигнахме до Туристическия информационен център "Узана", който се намира преди хижата. Там установихме, че в приказки и мечтания за по-добро време сме подминали указателните табелки, които показват къде се намира географският център на България. Как можем да пропуснем това място? Това е немислимо! Свалихме раниците и обратно. Малко указания от един човек и тръгнахме назад.
Е, поне беше весело, защото по пътя минахме покрай къщичка на Баба яга, която колежката Меги припозна като "своята къщичка". Имаше указания и за посоката, където се намира лабораторията на баба Яга, но нея не видяхме, че беше малко встрани, а и ако бяхме минали не се знаеше дали колежката нямаше да се развихри с някакви магии. Полутахме се доста из мъглата, след "прекрасното" и "много точно" обяснение на една жена в хотел Географски център. Попитахме къде се намира той, а тя кратко, точно и ясно отсече: "Ей тук отгоре, зад сградата. Много е близко". Ами... след около 20 мин. търсене и обикаляне на района зад хижата, открихме най-после мястото на около 200 метра по-нагоре и встрани.
За пореден път бяхме разочаровани от наличието на боклуци наоколко. Все пак бяхме въодушевени, защото се намирахме точно в средата на нашата любима България. Гъстата мъгла не ни даде възможност да се насладим на гледките наоколо. Това разочарование явно ще продължава да ни преследва. А и изгледите за подобрение на времето не бяха добри.
Малко снимки, събиране на ужасните бутилки и тръгнахме обратно към раниците. Вече бяхме доста мокри. Въпреки ходенето по асфалта до преди малко, само малкото отклонение из поляните към географският център на България доста намокри обувките и краката ни. А влажният въздух и пръските в облаците около нас полепваха като магнит по дрехите и косите ни.
Взехме раниците и след кратък преход бяхме до хижа "Узана". Почувствахме се като на паркинг в центъра на София. Тук имаше поне 10 коли и тъкмо идваха още две. Явно се подготвяше някакъв купон. Набързо сменихме някои от най-мокрите дрехи и се приготвихме да продължим. Решихме, че няма да почиваме и влизаме в хижата. И много хора имаше, и ние искахме да стигнем по-бързо до Шипка. В нас се бе загнездила, като трънче в пръста, мисълта, че на Шипка ще ни чака по-добро време.
До връх Малуша преходът беше лек и приятен. Само непосредственото изкачване на върха позатрудни Меги. Позадъха се, попъшка малко, но геройски се справи, дори без нито една почивка. Е, тук не броим честите спирания за по 1-2 минутки. Но тях ще й ги простим. Тя си предупреди, че може да й е трудничко. А и като гледаме времето, за което сме се придвижили, се вижда, че закъснението не е много голямо.
По пътя се разминахме с трима по-възрастни туристи. Усмихнати и весели си крачеха по склона нагоре (ние още слизахме надолу към дерето на реката) и сладкодумно си говореха. Даже ги чухме да "залагат" какво носим в чувала. "Със сигурност са гъби", настояваше единият от тях. Когато се срещнахме и поздравихме, първата им работа бе да ни попитат какво носим в чувала. Учудването им бе голямо и ококориха очи, когато видяха боклуците в него. "Браво, младежи! Кой каза, че нямало свестни младежи! – възкликна въодушевено единият. – И сте дошли чак от София, за да почистите нашата планина? Браво!"
Поприказвахме си още малко. Разказахме си кой от къде е, от къде сме тръгнали, какво правим. Поразказаха ни за пътя, който ни очаква и как да преминем реката и поехме по стръмния път към дерето.
А там в дерето стана весело! Много кал, много мокра трева, буйна река и никакъв брод. След малко умуване вече бяхме решили да събуваме обувките, когато видяхме по-надолу по течението островче. Ето го нашия брод! С много смях и майтапи към опитите на Меги за подобряване на световния рекорд по цопване в поток, "препятствието" беше преодоляно! Да не забравим за проведената "спасителна операция". При поредното трето прескачане на разклонената тук и пълноводна река, Меги изпусна шапката си в реката. Тя толкова стремглаво заплува надолу по течението, че много бързо я отписахме. Докато успеем да преминем на другия бряг, Коце вече беше стъпил здраво на него и забеляза, че шапката спря в едни клони десетина метра по-надолу. Веднага се организирахме и шапката беше "спасена". "Понагълтана" с вода и тежка няколко пъти повече от преди, я върнахме на Меги, но тя отказа да я сложи на главата си, въпреки нашите упорити настоявания и молби.
Оттук започна изкачването на върха. В гората, преди оголеното било на върха, беше по-спокойно, но пък капките влага събрани по листата, се изсипваха върху нас, побутнати от вятъра. А горе ни чакаше доста сериозна мъгла и духаше силно. Самият връх е продълговат и равен, затова се наложи да повървим дълго време при тежки метеорологични условия. И тук се разминахме с група от трима туристи. Наистина не са малко хората, които ходят в планината, дори и в по-лошо време.
Малко след като започнахме да спускаме надолу, вятърът утихна. Вече не беше толкова студено, но мъглата, ах, тази мъгла, все си оставаше толкова гъста. Представяхме си, че наближавайки историческото място и виждайки паметника отдалече ще можем да извикаме "О, Шипка!". Но уви. Нищо на повече от 10-20 метра не се виждаше.
И така до самия паркинг в основата на прохода. Успяхме да го познаем, едва когато бяхме някъде по средата му. Там вече ни чакаше Коцето, който успя да се придвижи по-бързо и вече беше готов за гощавката с биволско мляко и шкембе, което бяхме замислили да направим. Не пропуснахме и бирата, като неизменен атрибут към топлата чорба.
Хапнахме чудно. Поизсушихме се. Разгледахме картата и се затътрихме към Бузлуджа. И тук решихме да се движим по асфалтовия път. И дрехите ни бяха не толкова сухи, и мъглата беше все толкова гъста, и времето напредваше. Така или иначе нямаше да можем да се насладим на никакви гледки, а по пътя щяхме да се движим по-бързо.
От паметника на Шипка нямаше и следа. Изобщо не се виждаше. От околностите наоколо също. Само гората и тревата около пътя бяха спътниците ни до Бузлуджа. А и от този огромен паметник нищо не се виждаше. Дори до паркинга под него се разходихме, и пак го нямаше. Сякаш някой беше изтръгал тези исторически забележителности от билото на планината. Или беше решил да ги скрие от нас, спускайки плътната завеса на театъра на природата.
Вярно е, че много пъти сме били тук и сме ги виждали и в хубаво, и лошо време, но разочарованието си остана. Хубаво щеше да е и сега да можем да им се насладим.
Така угасна и последната ни надежда за оправяне на времето днес. Обаче упорито решихме, че утре продължаваме. Дъждове не се очакваха, напротив – "разкъсана облачност", тръбяха всички прогнози. Не искаме да чакаме. Продължаваме!
А сега е време да изядем по още една супа, да пийнем по нещо и да си поприказваме.
