Ден 32: ТРУДНИЯТ връх Байряка и пътят към... бунгалата на Камчия
Да си кажем от началото.
Днес почти не успяхме да излезнем от гората. Можем спокойно да го наречем
горския ден. Не че сме недоволни. Като изключим невъзможността да видим нещо
различно от гора и на повече от 100-200 метра пред нас, дърветата много ни
помогнаха. Както и преди сме споменавали, в Балкана времето се променя страшно
бързо. Това явно важи и за ниската час на планината. До преди два дни времето
беше облачно и студено. Днес беше горещо и точно тук гората беше от голяма
полза. В редките случаи, когато над главите ни нямаше дървета, усещахме силата
на слънцето. А когато отново се скриехме под короните им, бяхме доволни от
хладината. Изобщо голяма борба беше в мислите ни. Дали да се радваме на
приятната сянка, или да се ядосваме, че не можем да видим нещо повече от красивите
гори – дъб, бук, иглолистни...
Освен липсата на любимите
ни просторни гледки, имахме и друг проблем – маркировката. В тази част на
маршрута май бяхме най-затруднени с намирането на правилния път. Дали ние бяхме
по-разсеяни или маркировката не бе на нужното ниво, може да се спори. Факт
беше, че неведнъж се залутвахме в горите и по безбройните горски пътища.
Играта, която ние си измислихме, за най-много намерени маркировъчни знаци, днес
си беше въпрос на оцеляване. Може би оцеляване е силна дума, но на моменти така
ни се струваше.
Още на около час-два след
тръгването беше първото "загубване". Или ние, заплеснати в приказки и закачки,
изпуснахме маркировката, или тя просто си изчезна. Както си вървяхме по ясно
очертания маршрут, изведнъж стигнахме до разклонение, на което изобщо не е ясно
накъде да се движим. На никое от продълженията нямаше маркировка. Върнахме се
около 200 метра назад – нищо. Ами сега? Проблем. Накъде да захванем? Или сме се
отклонили преди доста време, или просто не е отбелязан пътя. Започна
задълбочена справка с картата и опити за изчисление къде точно се намираме.
Различни мнения, не особено точни резултати от изчисленията. Вече бяхме
стигнали до крайното решене и може би единствено вярно в подобна ситуация – да
се върнем назад, докато намерим маркировката. И о, чудо. В този момент се появи
нашето спасение – горски човечец, който беше тръгнал да си върши някаква работа
из гората. Веднага се "нахвърлихме" върху него, като върху ангел спасител.
Надявахме се да може да ни ориентира. Така си и беше. Разказа ни къде се
намираме – наближавахме река Елешница. Посочи ни пътя по който да продължим и
бързо-бързо се изнесе по неговия път. Зачудихме се каква е причината. Дали го
бяхме притеснили с нещо? Дали не му беше до нас?... Каквото и да беше, важното
бе, че ни даде куража и посоката, в която да продължим. А това, че наближавахме
реката, бе още по-окуражаващо. Жегата ни бе накарала да изразходим немалка част
от водните запаси.
За щастие човекът беше
прав. Благодарим му, въпреки, че дори не успяхме да го попитаме за името му.
Скоро стигнахме до реката и там открихме и маркировката. Шумът на водата и
хладината й бяха вълшебни. Наляха сили в телата ни, накараха ни да се чувстваме
по-леки. Сякаш обуха вълшебни обувки на краката ни. Не ни беше необходимо много
време, за да възстановим силите си и да потеглим наново.
Нататък бяхме особено
внимателни. Не липсваха моментите, когато се чудехме за правилната посока, но
по-отрано започвахме да я търсим и по-бързо я намирахме. Ние придобихме повече
увереност и пътят започна да изглежда доста по-лек. Продължавахме уверено
напред, нагоре и надолу. Вече се приготвяхме за приближаването на Ришкия
проход. Или поне така ни се искаше. Закачките и веселите приказки ставаха все
повече. Краката ни сякаш се движеха сами. Не усещахме движението и изминатият
път. И тук дойде поредното "разочарование". Започна доста стръмно изкачване на
връх Байряка. Не че е нещо страшно, но ние май се бяхме поразглезили от тези
леки преходи напоследък. На картата върхът не изглеждаше никак страшен. Някакви
си около 800 метра. Нищо работа, ама доста зор видяхме. Вероятно е било и
въпрос на нагласа. Свикнали с леките наклони напоследък и мисълта, че вече сме
в ниската част на планината, явно изигра своята роля. Стори ни се, че изкачваме
някой трихилядник. Тук си спомнихме за първия връх от прехода – Връшка чука.
Той беше едва около 680 метра (ако не се лъжа) и си мислехме, че ще до "хапнем
за закуска", а ни отне почти цял ден. Вярно е, че там се оказа невероятен
пущинак, но независимо от това неизбежният извод е – "Не подценявай никой връх
и никое място в планината".
Доста пръхтене и пъшкане
падна, докато се изкачим на някакви си 820 метра! Най-накрая успяхме. Поне да
бяхме видели някаква гледка. Нищо подобно. Гора, дървета, шума и всичко друго,
но не и простор. Поразочаровани, но все пак доволни, че започва слизане,
спряхме за няколко минути. Полага ни се. Така поне преценихме в този момент.
Чувствахме се като покорители на Еверест.
Пътят започна да слиза.
Очакваше ни прохода. Гората не свършваше, а слънцето вече не печеше толкова
силно. Все пак и деня си имаше край. Започнахме да виждаме през дърветата
долината на прохода. Явно беше близо, но колко близо още никой не можеше да
каже. Все пак му се виждаше края. Вече с по-бодра стъпка (все пак слизахме) все
по-бързо се приближавахме към позабравения шум на камиони. Не ни беше много
приятно да ги слушаме, но тук те явно са в изобилие, както се убедихме и впоследствие. Този проход явно се използва доста от тирове и те са като един
безкраен керван.
На прохода ни очакваше
поредната изненада. Точно преди асфалта. Маркировката се разклоняваше на две и
то в двете точно противоположни посоки – север и юг. Отново изпитание. Явно и
двете посоки са правилни, за да ги има толкова ясно обозначени, но защо няма
поне някакво кратко разяснение. Или може би това е тест за туристите. Че малко
тестове ли имаше до тук, та и този? Имахме спомен, че беше писано нещо, някъде
за този "феномен", но защо ли не го бяхме запомнили или записали? Ето, още една
грешка! Разбира се, че следва справка с картата. По всичко личи, че по-вярната
посока е юг. Добре, но какво пречи това да бъде обозначено някак?! Ами ако само
така си мислим? Ако по-правилната посока е север?
Решихме, че така или иначе
и двете се движат по асфалтовия път на прохода, дори и да не се движим по
правилната, ще стигнем до място, където можем да го установим. Тръгнахме на юг
по шосето. Край нас профучаваха огромните "змии" – тировете, които заглушаваха
ушите ни и замърсяваха прочистените ни дробове. Всеки път, когато се
отдръпвахме от пътя, за да мине поредното подобно чудовище, от устите ни се изплъзваха
нецензурни думи.
И така до Крумовия мост.
Там видяхме отклонението на маркировката от асфалта, което много ни зарадва. За
съжаление времето вече доста беше напреднало. Започваше да се смрачава, а
трябваше да потърсим място за нощувка. Очакванията ни бяха, че на самият проход
ще има нещо, но уви! След кратко разискване преценихме, че е по-разумно да
продължим по пътя. Скоро трябваше да има горско стопанство. Така беше
отбелязано на картата ни.
Така си и беше. Във въпросното горско стопанство разбрахме, че преди малко сме били на Крумовия
мост. На самия мост нямаше нищо обозначено, а и той изглеждаше доста невзрачно
и обсипан с боклуци. Дежурният най-подробно ни обясни как стои въпросът с
възможностите за нощувка. Даде ни и кратка информация (доколкото беше наясно)
за пътя оттук на изток – към Дъскотна. Ясно беше, че единственият шанс за
спане под покрив бяха бунгала, които се намираха до село Камчия, на около 2
километра надолу по пътя. Решихме, че е по-добре да отидем до там. Вече беше
тъмно, но не беше далеч, а и се ходеше по пътя, така че проблем нямаше.
Поизмихме се на хубавата чешма. Пийнахме прясна вода и потеглихме.
Скоро бяхме на мястото.
Там трябваше да търсим управителя. Уви, него го нямаше. Поне имаше къде да
хапнем топла супа. Вече крояхме планове за спане край реката, течаща зад
ресторантчето, когато се появи един човечец и ни обясни, че бай Рамадан –
управителят, си бил в селото, защото вчера паднал от мотора си и си ударил
крака. Упъти ни как да го намерим и ние тръгнахме без колебание. Мястото не
беше далече, като изключим, че го подминахме, защото кметството и кръчмата,
които ни бяха дадени като ориентир, изобщо не ги видяхме. За щастие края на
селото беше съвсем близо и бързо разбрахме, че сме подминали мястото. На
връщане бяхме по-внимателни и чухме глъчката от кръчмата. Къщата на бай Рамадан
бе съседната. В двора й, колкото и да е странно за това време на деня, една
жена доста усърдно цепеше дърва под светлината на мъждукаща лампа. То си е
малко странно и това, че жена цепи, но вече знаехме, че домакинът е с наранен
крак. Той се появи, куцукайки. Обяснихме какво е желанието ни. Очаквахме да ни
откаже, но се оказа много добър човек. Само ни помоли да попитаме в кръчмата,
дали ще го закарат до бунгалата, където бяхме спрели и искахме да спим, и да го
върнат обратно, защото кракът явно доста го болеше. И там се намериха добри
хора и се съгласиха.
Така след доста лутания и
перипетии през днешния ден, вече сме на топло в кръчмата до бунгалата, хапваме
гореща пилешка супа и чакаме да се появят кебапчетата и кюфтетата. Салатка, по
една малка ракийка и кола с много лед допълват трапезата ни. Като се замислиш,
отново сме за завиждане. Е, около нас звучи само турска реч и турска музика, но
това не е болка за умиране. Все пак тези добри хора ни приютиха. Благодарим им!
