Северозападна Стара планина. Връшка чука - връх Ком (Ден 1 - Ден 10)
Връшка чука – връх Ком.
Най-западната част на западна Стара планина. Също и най-северната.
Най-неизвестната, най-необлагородената, с най-малко хижи и заслони, с най-малко
туристически маршрути, най-дивата, най-трудната... Колко ли още най могат да се
изброят? Вероятно доста. За тях искам да ви разкажа в тази част.
Всичко започна от ГКПП Връшка чука
на 22.08.2008 около 8 сутринта. До там стигнахме с кола от Монтана. Вратовете ни се
изкривиха, защото през целия път гледахме наляво – към планината, кято ни
очакваше. Първо се отбихме на КПП-то да си налеем вода и веднага отидохме при
граничарите – за да се обадим, както изискват правилата, и за да ни направят
инструктаж. Когато разбраха какви са намеренията ни, бяха сериозно изненадани.
Дори малко се притесниха. "Ама вие водач ще искате ли?", беше единият от
въпросите. "А без водач ще се оправите ли? Минавали ли сте оттук досега?"
- продължаваха. След около 1 час указания, записвания в книгите и
предупреждения към съседните гранични отряди, бяхме готови за старта. "Тия
момчета все са си влезли у сръбско", беше един от последните коментари, които чухме. Позасмяхме се и
насочихме поглед на юг. Там ни очакваше първото предизвикателство – връх Връшка
чука.
С неговите нищо и никакви 692 метра, си мислехме, че
ей сега ще го прескочим. "Че къде сме тръгнали иначе. Ако той ни затрудни,
какво остава за двухилядниците, които ни чакат по пътя за морето." С тези думи
нарамихме безобразно тежките раници и с бодра крачка тръгнахме към първото
"връхче". Но тепърва имаше да виждаме.
Явно бяхме прекалили с
презастраховката за тази непозната част. Повече храна, медикаменти, дрехи,
приспособления за бивакуване... И в крайна сметка раниците ни бяха убийствено
тежки. Този проблем ни преследваше през целия участък до Ком. Вярно е, че след
един-два дни
посвикнахме с тежестта, а и поизядохме малко от запасите, но това не бе
достатъчно.
"Малкото връхче" ни
изненада и с ниска, но гъста растителност. В горите тук е много обрасло. Освен
това има и много тръни и бодливи храсти. Като прибавим и факта, че пътека няма, а се движехме през дива
гора, става ясно, че не ние "изядохме" връхчето, а то нас. Започнахме
да разбираме какво ще ни предложи най-западната част.
И слизането беше неочаквано трудно.
Безмилостна борба с гъсталака от тръни, клони и храсти. Никаква пътека и
никаква видима следа от гранична бразда или полоса. След преминаването на "трънената джунгла", всяко незакрито място
от телата ни бе изподрано. Жегата бе жестока. Трудноста
на терена и тежките раници допълваха картинката и всичко това дава яснота защо
водата ни бързо започна да свършва. Още от първия ден започнаха неволите с
безводието. Тук, на северозапад, това бе единият от най-сериозните ни проблеми.
По билото едва намирахме вода. По-често
не успявахме. Налагаше се непрекъснато да слизаме от
планината, за да търсим извори или течаща река.
Насочихме се към село Киреево (или може би Киряево, както го намерих в
различни източници), в непосредствена близост
до билото. Тук е трудно да се определи съвсем точно къде се намира то.
Планината е все още ниска и полегата. По пътя към селото, за щастие попаднахме
на почти пресъхнала река. Имаше останали вирчета и това ни зарадва. Все още не
знаехме, че ще минем и през самото населено място. Наложи се, защото при липса
на каквито и да е указатели, се насочихме право на юг, към върха на билото. И
тук попаднахме в едно дълбоко, стръмно и обрасло с гъста гора дере. Беше като
защитен ров пред селото. Принуждава те да минеш по пътя. Върнахме се. Нямаше как
да не се съобразим. И може би по-добре. Оказа се, че тук започва първата обозначена туристическа пътека. Тя минава през
Раковишкия манастир и се качва на връх Черноглав (858 м.н.в.). Въпреки умората събрахме
още малко сили и се придвижихме до един навес с изворна вода. Беше вече тъмно.
Изморени, но доволни, похапнахме набързо и се напъхахме в чувалите. Нямаше
време за лагерен огън, пържоли на жар и много-много сладки приказки. Но все пак вечерта бе
приятна. Прохладно, свежо, чуват се нощните горски обитатели, много звезди,
изворчето ромоли там долу... И най-вече – емоцията от първия ден на нашето
приключение преобладаваше над всичко останало!
Така започна всичко. Разказах ви
малко по-подробно за първия ден, защото той е първият. Първият и разбира се,
един от най-впечатляващите и запомнящите се, зареден с емоцията на началото и тръпката от неизвестното. Мисля
нататък да ви разказвам повече за впечатленията (хубави и лоши), по-интересните места или случки и за изводите,
които поне ние си направихме. Още подробности за дните поотделно можете да
намерите в секцията дневник,
където ежедневно отразявахме всичко, случило се по време на самия преход.
Една от най-красивите
културно-исторически забележителности в тази част на Стара планина, бе чудесния
Раковишки манастир. Бих могъл да кажа
и единствената, изключвайки паметните плочи и изоставени къщи с
историческа стойност. Тук говоря за частта от планината, където ние минахме.
Оказа се, че манастирът се намира много близо до мястото, където нощувахме. На
около половин час път. Дори съжалихме, че не знаехме още вчера. Можехме да
походим още малко и да пренощуваме в него. Щеше да е много по-удобно и приятно.
Случи се така заради разминаването в разбиранията за "далече", между
нас и местните жители. Разбира се, че в с. Киреево питахме за пътя и там ни насочиха и ни казаха за извора, на който спахме, и за
манастира. Но според тях, манастирът бил далече. Е, едно от многото разминавания в
представите за разстояния и посоки, които ни се случиха по пътя за морето.
Но да се върна на манастира. Едно
прекрасно кътче от България. Малък, но добре поддържан. С изключително приятна
градина в двора, дебела сянка и кладенец. Старата църква също е уникална. Със
страхотни стенописи! Удиви ни факта, че тя е ползвана за казарма, преди години, и
въпреки това е толкова запазена. Следите от войниците се виждаха по разпятието,
което бе запазено, за да се види от посетителите. То бе надупчено от куршуми.
Използвали са го за мишена. Ужасно ни прозвуча и бяхме много възмутени. Всичко
това ни разказа единият от домакините. Чудесни хора. Посрещнаха ни от самия
вход на манастира. Разбира се, започнаха с въпросите от къде сме и за къде сме
тръгнали. Разведоха ни и ни показаха новата и старата църква. Поканиха ни на
кафе и бонбони под дебелата сянка на огромното дърво в двора. Разказваха ни за
живота в манастира и за неговата история. В него през 1848 г. е било открито първото светско училище в Северозападна
България. През 1850, на 1 юни, селяните от Видинска, Кулска, Белоградчишка и
Ломска кааза се вдигнали на бунт срещу турските поробители. В манастира се
взема решение за този бунт. В него се намира и гробът на капитан Киряев,
загинал в Руско-турската освободителна война.
Заприказвахме се и
за планината, и за пътя, по който сме поели. За общи
познати по хижите и заслоните в Стара планина. Поговорихме си и за други
манастири в България. Изобщо, толкова хубаво ни беше, че не усетихме как утрепахме 1-2 часа. Ценно
време, но пък ни беше толкова приятно, че изобщо не съжалявахме. Все пак, все
някога трябваше да тръгваме. Очакваше ни билото. И като първа цел – връх Черноглав. Изкачването бе
стръмно. Поне пътеката и маркировката се появиха около средата на склона и
бяхме въодушевени, защото не ги очаквахме. В с Киреево имаше табели за екопътека, но едва сега видяхме истинската
маркировка. Дотук се движехме по ориентир и по обясненията на хората.
Изобщо не сме си
представяли, че гледката от върха ще е толкова
впечатляваща. Движехме се в сравнително гъста гора, а и височината му не е
чак толкова голяма. Затова така си мислехме. За щастие грешахме. Пейзажите,
които видяхме, ни поразиха и ни
принудиха да загубим поне 1 час в разхождане по върха и оглеждане на околните
възвишения.
За съжаление обаче с маркировката в
тази част на планината бяхме до тук. Единственото място, където още засякохме
маркирана екопътека, бе край село Стакевци.
След връх Черноглав отново започна
борбата ни с
гъстата гора и шубраците. С много усилия намерихме полосата, която на места бе много трудно
откриваема. В тази част, между върха и Белоградчишкия проход, бяха и най-големите ни проблеми
с безводието. Тук се наложи да спрем принудително и да подготвим бивакуването по-рано. Наложи се, защото намерихме само една кална локва,
която се оказа все още непресъхнал извор. Водата едва-едва капеше, но след
около час и половина вече имахме 5 литра вода! Е, не беше най-бистрата и студената, която сме пили, но на
нас ни се струваше вълшебна.
Тук си направихме и най-дългия и
приятен престой край лагерния огън. Пържолки на жар, звездите надничат и ни намигат през леко поклащащите се клони на дърветата, меката и леко шумоляща
черга от шумата под нас, "разговорите" на животните в гората и разбира се – сладката раздумка.
Идилия! Какво
друго да каже човек в такъв момент.
Добре, че я имаше тази вечер, защото
през следващите дни ни очакваха не чак
толкова приятни моменти. Наложи се отново да слизаме от
билото, за да
търсим вода. След изкачването на връх Бабин нос (1108 м.н.в.) запасите ни намаляха, а изгледи за извори, уви, нямаше. Върхът ни
изненада с отдалечеността си и с многото връхчета, които изкачихме преди него. Дори на два пъти доста
се колебахме и сериозно поспорихме дали това е връх Бабин нос. Накрая се обадихме на
граничарите, за да ни кажат кой номер пирамида е на самият връх. Друг ориентир
нямахме.
На върха също бе чудесно. Простор и
невероятни гледки към съседните върхове на планината. Но няколко километра по
на юг решихме да се отделим от тези гледки и да слезем по дерето на река Арчар,
за да търсим вода. Наложи се да отидем почти до село Раяновци. Вървяхме
повече от 10 км. по коритото на реката, но то бе сухо. Едва
няколко километра преди селото намерихме запазен по-дълбок вир с малко по-голям
дебит на течаща вода. До него се устроихме за преспиване. И тук беше приятно, защото можахме
да се изкъпем. Нещо, което, вече
знаехме, нямаше да ни се случи в близките дни.
Дилемата тази вечер и на следващата сутрин, бе
накъде да поемаме. Обратно нагоре към билото или през селата пред нас, към
Белоградчишкия проход и следващия връх – Ждребче (1373 м.н.в.). Избрахме второто. Поехме към
Раяновци, Ошане и към Салаш. Погледите ни
жадно гледаха върховете насреща. В село Ошане отново се сблъскахме с "точните"
обяснения на местните жители. Според двама от тях има черен път от селото до
Салаш. "Доскоро, всеки ден ходих по него на работа в Салаш.",
"Хващате този път и по него все направо, та до Салаш." – бяха част от обясненията им.
Така и направихме, обаче на около две трети от разстоянието пътят изчезна и се появи работна
площадка на горските. От нея тръгваха един по-малък път и една пътека. В крайна сметка се оказа, че и
двете изчезват след около 500 метра. Ние поехме по пътя и сгрешихме. След час и половина
качване до някакво възвишение, тръгнахме на югозапад и попаднахме на пътека,
която ни върна на работната площадка – мястото, от което бяхме тръгнали. Е, поне знаехме къде се намираме :) . Очевидно пътеката бе правилният път. И тя изчезна скоро,
но после пак се появи и пак изчезна. Все пак, когато се изкачихме на височината,
попаднахме на друг черен път, по който стигахме до Салаш. Или по-точно до една махала на селото. И
тук най-после имахме късмет! На пътя се срещнахме с горския Тошо, който тъкмо се канеше да си тръгва. Покани
ни в двора. Почерпи ни, показа ни по-подробни карти и ни разказа за местата и
пътищата, които ни очакваха.
След два дни почивка продължихме.
Първоначално мислехме да е един, но се оказа, че трудностите дотук са били
повече и са ни поизтощили, а и се налагаше да се посвършат разни организационни
задачи. Изненадите в тази непозната част бяха повече от предвиденото. Досега
трябваше да сме наближили връх Ком, а ние бяхме още едва на Белоградчишкия
проход! А
натам ни очакваше още неизвестност. На всичкото отгоре се налагаше за ден-два
да съкратим групата до един човек. Получи се ефектът на доминото – една промяна
води след себе си други промени. Е, нали има добри комуникации. Държахме
непрекъсната връзка и така всички бяха с мисълта, че са там, горе, в дивия
Балкан.
Връх
Ждребче (1373 м.н.в) не се оказа толкова труден, за разлика от два пъти
по-ниския Връшка чука (692 м.н.в). Може би защото придобитите тренинг и форма
от изминалите дни вече си казваха думата или защото пътят е малко по-чист. В
крайна сметка той не се оказа проблем за останалия самотен колега. Проблемите
започнаха след това. "Времето ставаше все по-лошо. Появиха се облаци, заваля
дъжд, от юг наближаваха гръмотевици. Не беше никак обнадеждаващо." – по-късно
ни разказа той.
"И тук, в
подножието на връх Хайдушки камък (1720 м.н.в.), преживях трудна вечер." И там,
горе, в планината и за всички, които бяха в града, тази вечер беше напрегната.
Времето ужасно – дъжд и гръмотевици. Наблизо няма никакъв подслон. Гората,
колкото и гъста да е, след известно време вече не може да спира дъжда. Огънят
трудно се поддържа. Тъмнината е страшна, особено допълнена със звуците от
вятъра в дърветата и дивите животни, които се чуват дори и да са далеч. В тази
нощ, обаче, не са били много надалеч. "Покрай бивака се навъртаха диво прасе и вълк. За
щастие всичко приключи добре, благодарение на огъня – верният помощник и пазач
през нощта. Поддържах го с много усилия. Само съдържанието на раницата малко бе
пострадало след "срещата" с прасето – допълва колегата. – Тази нощ
така и не можах да заспя. С нетърпение изчаках първите лъчи на слънцето и
бързо-бързо се смъкнах към с. Стакевци. Там, в околностите му, паднах и заспах.
После се свързах с колегите, разбрахме се кога и къде да се срещнем и...
излязох в отпуск. Настаних се в селото до следващия ден, когато групата се
увеличи."
В следващите дни времето продължи да
ни тормози.
Буквално си играеше с нас. Просветваше за малко, после пак се смрачаваше. Принуди ни да слизаме от билото, за да се предпазваме от гръмотевиците. В
ниското беше топло и приятно, но върховете не се виждаха от гъстите облаци.
Въпреки това опитахме на два пъти отново да се върнем горе, но уви. Само да приближим билото и
"стражите" на планината, започваха да действат – мъгла, облаци, дъжд,
гръмотевици. Сякаш искаха да скрият от нас нещо. Какво ли? Вероятно богатството от красоти
на нашата България. Много жалко!
Участъкът от тук до връх Ком премина
в мъгла и дъжд. С мъка в сърцата и погледи, отправени към небето, си пробивахме път през
непознатите местности. Тук бяхме особено внимателни, защото освен
неизвестността от пътя, голяма пречка бе и мъглата. Единствената преди връх Ком
маркировка (до този момент тази бе втората), която видяхме, бе след село Стакевци. Там бе
"базата" за възстановяване след трудната нощ в компанията на бурята и
дивите животни. Маркираната екопътека трябваше да ни заведе на връх Миджур (2168 м.н.в.). Вместо
това се озовахме в дивечовъдна станция "Миджур". Не че съжалявахме,
но нашата цел бе друга. Станцията е като хотел. С луксозни стаи, чудесна тераса с изглед
към планината, прекрасна дневна с камина, много ловни трофеи... Изобщо –
идеално място, където ловците могат да си почиват и обсъждат минали или
предстоящи ловни истории. Благодарение на гостоприемните домакини и ние имахме
възможността да се насладим на този уют и да се откъснем за малко от дивата
природа.
Но в сърцата и главите ни бе мисълта
за връх Миджур и гледките от него. Натам ни влечеше. Това искахме. Но явно ще почувстваме
истинската наслада при следващото ни идване. Планината така и не се откри пред
нас. Показа ни само суровата си красота. Останалото го скри. Запази го за себе
си. Освен гъста гора, мъгла и дъжд, друго не успяхме да видим. Все повече се
убеждавам, че е искала да ни каже: "Ооо, имам още много да ви показвам, но
нека остане и за догодина, за да е сигурно, че ще дойдете отново." Ние и
отпреди си го бяхме решили, но сега сме още по-заинтригувани да посетим пак тези диви места.
Смесени чувства се бореха в нас, наближавайки околностите
на връх Ком (2016 м.н.в.). Леко разочарование или по-скоро яд, от пропуснатата възможност да
се насладим на планината през последните дни и гъдела от наближаващата
по-позната отсечка на Балкана, с неговата най-атрактивна централна част. Високите върхове с
прекрасни гледки тепърва предстояха. Стараехме се да мислим повече за предстоящото,
отколкото за миналото. Крояхме новите планове, представяхме си как времето ще
се оправи, спомняхме си за предишни преходи по този маршрут и усещанията от тогава. С други
думи, гледахме да притъпим негативните усещания от лошото време. Така е. В планината
невинаги е слънчево и лесно. Не че сме се заблуждавали, но винаги е неприятно да го изпиташ на свой гръб.
Решихме да минем и през Берковица,
за да се заредим със запаси, да прегледаме багажа и да пренаредим раниците. Поне
да се отървем от повечето тежести, които вече няма да са ни нужни. А и
изчаквайки поне един ден, имаше
по-голяма вероятност времето да се пооправи. Щеше да е
по-добре, ако облаците и дъжда са
по-малко, за да не пропускаме много от предстоящите
"сцени" от спектакъла на планината. А те наистина бяха много и
интересни. Планината
е наистина невероятно творение на природата. Колкото и да си мислиш, че я
познаваш, колкото и пъти да си
минавал през определени места, колкото и хора да са разказвали и писали за тези места, пак ще видиш нещо ново, ще се случи нещо
непредвидено, ще те изненада нещо неочаквано. Така беше и с нас. Очакваха ни още
изненади, интересни преживявания, трудни ситуации. Ако в този момент знаехме
какво още ще ни се случи, сигурно нямаше да чакаме и минутка.
Но за това ще ви разкажа в
следващите части.
