Западна Стара планина. връх Ком - Златишки проход. (Ден 12 - Ден 17)
Връх Ком до Златишкия проход – западна Стара планина. Началото на по-познатия участък от големия преход. Началото на пътя към големите върхове. Началото на нови очаквания и по-различни впечатления.
Веднага, след тръгването от Ком, се почувства разликата с изминатото до момента. Маркирани и ясно видими пътища – имаш чувството, че си на магистрала. Туристически съоръжения. Повече хижи. Повече туристи. С други думи, личи си, че се движиш по участък, предназначен за туризъм. Тепърва ще разберем, че и в тази част може още много да се направи, но в този момент ни се струва перфектно. Споменът за непроходимите участъци от предишните дни все още е пресен.
На Ком не се задържахме много. Лекото и приятно ходене ни даваше сили и желание да продължаваме напред. Мисълта, че има други хижи пред нас ни вдъхваше повече спокойствие, а очакването на новите и по-различни емоции не ни даваше мира. А и решението да слезем от билото за освобождаване на раниците, което взехме предните дни, доведе до оформянето на два лъча. Един от колегите тръгна от Берковица. "До хижа "Петрохан" буквално прелетях", разказа той. Други допълниха групата след гара Бов и Лакатник.
Наистина ходенето по тези пътеки и пътища няма нищо общо с борбата за пробиване на път през шубраците. А хижа "Петрохан" – модернизирана и поддържана. "Много добре изглежда и ме изненада приятно. Но скоро разбрах, че не всичко е толкова хубаво. И цените за преспиване бяха променени, и нямаше очакваната топла храна, или поне супа" – разказваше той. Започнахме да регистрираме новите впечатления и изненади. Информацията за следващата хижа по пътя – "Пробойница", също не бе обнадеждаваща и противоречива. Не се знаеше дали има човек в нея, според хижаря на хижа "Петрохан" тя не работи. Явно неизвестността и тук ще ни мъчи. Но това не ни притесни много. Все пак знаехме, че тук имаме повече варианти и възможности.
И добре, че беше така. По пътя за хижа "Пробойница" отново се появиха черните намръщени облаци. "Принудиха ме да се отклоня от билото. По Вазовата пътека, южно от красивите скали на Искърския пролом, слязох до гара Бов" – разказа колегата, когато групата се събра. И тук получихме противоречива информация за следващата хижа "Тръстена". Това малко ни разочарова, но ни и амбицира. Решихме, че с очите си ще проверим информациите.
Така и направихме. С цената на поредното забавяне, потеглихме обратно към "Пробойница". Не по същия път, а по пътя от гара Лакатник на запад. Просто искахме да проверим верността на информацията за състоянието на хижата. А и пътят беше лек и не много дълъг. Резултатът – и да, и не. Хижата изглеждаше чудесно. Поне отвън и на пръв поглед. Но като се вгледаш, установяваш, че отдавна не се стопанисва. Жалко! Много жалко! А изглежда запазена и е голяма. Оказа се, че има постоянно пазач, който се грижи поне да не бъде окрадена. Дано скоро община Своге, която е собственик на хижата, направи необходимото тя да заработи, иначе има опасност да се разруши.
Не се бавихме много и тръгнахме обратно по пътя към невероятното творение на великия творец – Искърският пролом. Тези скали са главозамайващи. Тук се усеща с пълна сила могъществото на природата и безкрайната мощ на водата. Скалите са величествени заради мащаба и красотата си. Обикновено човек свързва силата и мощта с грубост, но тук водата е изваяла такива красоти, че опровергава всякакви подобни разбирания. А пътят така се вие покрай тях, че се чувстваш като в непрекъсната природна изложба на световноизвестен скулптор или художник.
С мъка се отделихме от това прекрасно място. Добре, че на хижа "Тръстена" не видяхме отново разруха. Малка хижа, поддържана и явно често посещавана от хората, живеещи в село Лакатник. Пред нея имаше няколко мотора, коли и машини за обработване на насажденията пред хижата. Встрани бе оформена малка зоологическа градина. А по пътя след нея попаднахме на следващото райско кътче от България. В подножието на връх Издремец (1492 м.н.в.), след леко отклонение от правилния път, попаднахме на скален ръб, от който гледката бе главозамайваща. Вече изобщо не съжалявахме за отклонението. Независимо, че бяхме запъхтени от изкачването, когато стигнахме до ръба, дъхът ни спря. Може и да си помислите, и ще сте прави, че ми е беден речника, но наистина не мога да намеря думи, с които напълно да опиша красотата, която се вижда оттам. На изток се издига върхът, а на запад и север – поглед към рая. Безкрайни възвишения, безкрай цветове от есенните багри, сгушени планински езера, малките селца в ниското, път, който се провира през баирите, за да стигне до тях, острите и красиви ръбове на скалите, гъстите гори с малки приказни полянки и по-просторни ливади... Още е пред очите ми тази картина и едва ли някога ще я забравя.
А малко по-нагоре, от връх Издремец, е още по-приказно. От него се вижда и рая на изток. Преди не бях се качвал дотук, защото стандартния маршрут подсича върха от североизток. Вече знам колко съм загубил. Добре, че този път се отклонихме. Насреща се извисяваше връх Козница (1637 м.н.в.), на юг от него, в ниското, бе село Осеновлаг, там, долу, в дерето трябва да се е скрил манастир "Седемте престола", в небето над нас волно се рееха орли (или соколи, не съм сигурен), накъдето и да погледнеш – все красиви върхове, които те примамват да ги изкатериш. Гледахме замаяни. Като на длан пред нас и около нас се виждаше цялата планина и билото на изток – пътят, по който трябваше да продължим.
Трудно се слиза от този връх, но не заради терена, а заради мъката да изоставиш тези гледки. Мисълта за следващите, обаче, ни помага. Очаква ни Мургаш (1687 м.н.в.). Още един "великан", който ще ни предложи спектакъл с нови приказни сцени. А пътят до него бе като панорамна пътека, разположена над зала с шедьоври на изкуството. Произведения пак на великия творец – природата. Много често имаше голямата опасност да се контузим или да се спънем, защото е много трудно да ходиш по пътека и да гледаш навсякъде наоколо, но не и в краката си.
В желанието си да стигнем по-бързо до Мургаш, решихме да направим първия нощен преход. След кратки колебания и след като първоначално решихме да спрем, "включихме фаровете" и продължихме. Нощното ходене също има своя чар. Луната огряваше достатъчно добре откритите места. Звездите бяха като украса на тавана на балната зала. Шумоленето на дърветата и "раздумката" на животните – нежната музика на оркестъра. Захласнати от всичко това, по едно време установихме, че леко сме се отклонили. Трябваше да сме в подножието на връх Бигла, но не бяхме 100% сигурни. Време беше да спрем. На сутринта ще се ориентираме.
Така и се оказа. Бяхме се отклонили, но малко. Върхът бе останал малко встрани. Важното е, че веднага се ориентирахме. Бързахме да продължим. На около километър по-нагоре, панорамната пътека над величествената изложба продължаваше. А тук ни очакваше и друга изненада. В този участък най-великият творец ни беше изложил и друг "жанр" от своето изкуство – суровия си нрав. В гората имаше участък, където огромни дървета, може би 20-30 метра високи, бяха изтръгнати от земята като стръкчета трева. Корените им бяха поне 3-4 метра в диаметър. Каква ли сила е необходима за да направи това!? Не можехме да повярваме, но го виждахме с очите си (Тук можете и вие да се убедите). Преминаването през тези гиганти бе особено трудно. Бяха много. Лежаха на сравнително стръмен страничен склон, точно върху пътеката. Дънерите им бяха големи, а клоните – много. Ямите, където са били корените им – широки и дълбоки, като резултата от противопехотна мина след взривяването й. Голяма борба падна с тези чудовища. Едва се справихме с тях, така както са повалени, а какво ли е необходимо да ги отскубнеш?!?
Натам пътят бе широк и сравнително равен. Минаваше се през гори и бе много приятно. Тук-там през пролуките се виждаше целта – връх Мургаш. Все по-близо и все по-величествен. И както кротко си напредвахме към него и се радвахме на приятния път, той изчезна. Дори и пътека нямаше. Гледахме като смаяни. Какво се случи? Потърсихме маркировката. И тя липсваше. Странно. Тръгнахме право към върха, чийто очертания се виждаха през дърветата, но скоро разбрахме, че не сме в правилната посока. Оказа се, че сме минали покрай едно от онези места, където маркирания път, в случая пътека, се отделя от горския и мястото не е ясно обозначено. За тези проблеми ви разказах в първата част на пътеписа. След кратко връщане и щателно оглеждане, открихме мястото на грешката.
Много скоро, след поредица от чудесни изгледи на изток, започна стръмното изкачване към върха. Добре, че отново бе през гора и попаднахме на непресъхнало изворче с ледена вода. То наля нови сили в краката ни и забързахме нагоре. Денят бе към края си, а до върхът оставаха около 400 метра надморска височина. Уморени, но въодушевени от красивия залез, напредвахме към целта. И веднага след пристигането разбрахме, че си е заслужавало. Отново на високо и отново прекрасно. Простор и безбройните вълни на планината. Накъдето и да погледнеш, не можеш да откъснеш поглед. Красивите гънки на планината бяха подчертани още повече от дългите сенки, предизвикани от отиващото си слънце. Благодарение на есента и залеза, горите имаха силно червеникав оттенък.
За съжаление, нямахме много време, защото се смрачаваше. Оказа се, че хижата не работи и трябваше да потърсим място за нощуване. Работниците, които си приказваха около нея, ни упътиха къде и как да намерим място, където да отседнем. Долу, в ниското, край село Ябланица, имало хижа-хотел, бивша резиденция. Не че не можехме да преспим и на открито, но тук отново се "намесиха" различията в разбиранията за близко и далече и затова тръгнахме натам. Според работниците резиденцията бе близко, на 3-4 километра надолу по пътя. Решихме, че това разстояние не е нищо. Ще го изядем за 1 час. И познайте. Пак то ни изяде! Първо пътят се оказа толкова стръмен, че и досега имаме подозрения, дали изобщо се използва като път. Вероятно по него се движат само онези момчета с моторите, които през днешния ден кръстосваха около нас, сякаш бяхме в средата на мотопистата им. Второ, разстоянието изобщо не беше 3-4 километра. Когато приключим с обработката на GPS-данните ще видим точно, но според нас са не по-малко от 8. Като прибавим и необходимостта да се движим по тъмно, става ясно защо пристигнахме едва около 9:30 до въпросното място.
На няколко пъти, докато се движехме, се ядосвахме, че не сме останали на открито. Когато пристигнахме разбрахме, че няма да съжаляваме. Резиденцията бе много хубава и чудесно поддържана. Имаше хотелска част и туристическа. Домакините бяха приготвили вкусни гозби. Ресторантът бе с много приятна атмосфера. На всичкото отгоре имаше и интернет кът, на който ние много се зарадвахме. Ще можем по-лесно да изпратим информацията на колегите, а и батериите на устройствата ни бяха посвършили. Прекарахме една приятна вечер. На топло, удобно и в приятна компания.
На сутринта бързахме повече. Трябваше да се връщаме по изминатия снощи път. Решихме малко да го посъкратим, като подсякохме връх Мургаш от север. Пътят до Витиня премина през широколистни гори по сравнително ясен маршрут. Не усетихме никаква трудност. Говорехме си за изминалата вечер и за предстоящата среща с колегите. Така бяхме планували. Там трябваше да ни чака групата, която ще се присъедини за няколко дни към нас. Очаквахме приятни емоции и няколко весели дни.
Така и се получи. Въпреки, че мястото не бе от най-приятните, на които сме попадали. Хижата е една барака. Пълно е с машини за строителство и дърводобив. Вечерта на Витиня бе весела и дълга. Не ни стигна да си кажем всичко и да споделим впечатленията. Но имахме още няколко дни, в които ще сме по-голяма група, а и трябваше да поспим.
Започнаха няколко весели и по-различни дни. Определено е по-приятно, когато групата е голяма. Да, придвижването е по-бавно, но пък по-весело и интересно. А и ние не гоним времето. То е наше, както казваха едни политици, без да се сравняваме с тях. Политиката е грозно нещо. Пълна противоположност на красивата ни планина.
На Ботевградския проход за пореден път се убедихме в това. Красивите и меки гънки на планината, съчетани с топлите лъчи на все още ниското слънце, напълно си контрастираха с боклуците и оставения на разрухата паметник за загиналите в Освободителната война от 1877 – 1878 г. Ясно се вижда добре замисления и направен паметник. С величественото му тяло, с добре оформените алеи, площадки и стълби към него, с местата за отдих. А сега – мръсотия и разруха. Навсякъде разхвърляни боклуци, изпотрошени и напукани плочки, обрасли алеи и стълби. "Какво толкова коства да се поддържа това място? " – се питаме в този момент. Така ли почитаме героизма на тези хора? Те не са били нито комунисти, нито капиталисти. Били са обикновени родолюбци!
Явно, когато е бил необходим на политиците, са отделени средства за да се направи, а след това, както казва народът "Кучета го яли". Готов съм да се обзаложа, че средствата, необходими за почистване и елементарна поддръжка, са пъти по-малко от тези за построяването му.
Посъбрахме каквото можахме от стотиците бутилки, найлонови торбички и какво ли още не. Все пак това е една от целите ни, но за съжаление е невъзможно да съберем всичко. Прекалено много е! Може би не е лоша идеята за организиране на поход специално с тази цел – събиране на боклуците в планината.
Продължихме напред с надеждата, че няма да попадаме повече на подобни места. Поне в този момент се надявахме да е така. Искаше ни се. Но както всички знаем, не всичко, което ни се иска се случва.
За щастие хижа Чавдар, където бе следващата ни спирка за почивка, бе едно чудесно кътче в гората. Хижата е в добро състояние, а района около нея е чудно място, където можеш да си отдъхнеш и да се насладиш на гората. Има добре оформен двор, с хубави масички и чешма със студена планинска вода. Гората наоколо прави дебела сянка и мек килим от есенни листа. Почивката ни се отрази добре. Настройваме се за все по-високи цели. Все повече се приближаваме към високата част на Балкана. Малко след хижа Чавдар се вдъхновихме и поуспокоихме, че не всичко е подложено на разруха. Паметникът на руски войскови части, които, предвождани от ген. Дандевил, преминали Балкана оттук. Той се намира на полегатото било над хижата и преди връх Баба. Много добре направен и поддържан. Мъничък и разположен в средата на огромното затревено било, той изглеждаше като оазис в пустиня. Подреден, с място за почивка и засадени дръвчета. Нямаше и боклуци. Чувствахме се много доволни и горди.
А на изток се извисяваше връх Баба (1787 м.н.в.). Със стърчащите антени от калпака му, изглеждаше като извънземен. Не можехме да му устоим. Туристическият маршрут го подсича, но ние тръгнахме по пътя към върха. И когато се изкачихме, се сблъскахме и с разочарованието, и с еуфорията едновременно. Загражденията, заради антените, бяха първата ни мъка. Не можехме да стъпим на самият връх. Но по-голям ужас изпитахме от гледката на североизток. Рудник "Елаците" буквално изяждаше планината. Като едно огромно чудовище. Хапка по хапка ръфа от красивите склонове. По изядените места пъплеха най-различни машини, които продължаваха да ровят в раната. Отвсякъде се вдигаше прах. Имахме чувството, че чуваме стенанията на планината. Гледката беше ужасна.
Добре, че на юг се виждаха простора и красивите планински вериги. Те привличат като магнит. Иска ти се да литнеш и да се рееш над тях, както соколите, които и тук кръжаха над главите ни.
С мъка на сърцата от видяното на североизток и замаяни от великото планинско море на юг, си тръгнахме от връх Баба. Напред ни очакваха още такива като него. Радвахме се, че пътят минава по южната част на билото. Така не виждахме пораженията на рудника чудовище и същевременно се радвахме на прекрасните панорами. Тук можеш да си се разхождаш часове напред-назад и едва ли ще ти омръзне. Толкова е начупен релефът, с толкова разнообразни форми, че от всяко място изглеждат различни.
Неочаквано пред нас се появи и още едно райско кътче. Малко кокетно езерце на самото било на Балкана. Беше като бисер в морето. Толкова много му се радвахме, че бързо и единодушно решихме да си направим бивак край него. Още една весела и приятна вечер на открито. И времето беше с нас. Луната огряваше навсякъде, нямаше вятър, не беше студено и имаше много звезди. Наистина беше незабравимо!
На сутринта бяхме като нови. Пълни със сили и енергия очаквахме емоциите от наближаващата централна част на Стара планина. Придвижвахме се бързо, защото и пътят бе лек и приятен. Малко ни бе тъжно, че скоро ще се разделим с част от колегите, но какво да се прави. Налага се. А и като знаехме, че билото набира височина и идват все по-високи и предизвикателни върхове, ни ставаше малко по-леко.
Мислехме си само за красивите природни картини, които ни очакваха в централната част на Балкана – най-високата и най-атрактивната. Предстояха ни чудесни дни с невероятно емоционални, неочаквани и дори екстремни преживявания. Не липсваха и разочарования.
Но за всичко това – в следващата част.
