Централна Стара планина. Златишки проход - Прохода Шипка. (Ден 18 - Ден 26).
Златишки проход – Шипченски проход. Централната част на Стара планина.
Най-високата част на планината. Най-дългата. Най-опасната. Най-атрактивната.
Най-стръмната. Най-интересната. Най-поддържаната. С най-много хижи и заслони.
Най-посещаваната от туристи. И тук можем да кажем още много пъти
"най", но с друго съдържание в сравнение със западната. Май за всяка
част ще може да се каже по някое "най". Това прави този маршрут толкова
интересен и привлекателен за туристите.
До хижа "Свищи плаз"
се придвижихме захласнати в приказки и обсъждания за очакващите ни върхове и
местности. В предположения за състоянието на предвидените за нощувка места. В
много смях и закачки. Там се разделихме с част от групата. На всички ни беше
неприятно. С по-голяма група е много по-интересно и весело. Имаше и доволни.
Някои колеги се бяха поуморили, но им е простено. Те бяха за първи път в
планината. А, за да сме напълно честни, и бурните туристически вечери им се
отразиха.
Поехме по склона нагоре,
право към билото. Тук то е голо и ясно очертано. За гледките не знам какво да
кажа. Поредните красоти и замайващи пейзажи. Дъхът отново спира и то не от
умора. Да. Повтарям се, но е така, защото и красотите на нашата България се
нижат една след друга. Нямам претенции да съм добър писател, но сигурно и
най-добрите майстори на перото биха се затруднили да опишат с различни думи
всички места, през които минахме и където дъхът ни спираше. Тук и ние спряхме.
Не издържахме на изкушението и решихме да се насладим и на тази
"изложба". Билото от запад и на изток величествено прорязва небето.
Върховете пред нас – първите двухилядници в централната част. Заоблените
склонове на юг с пасящите животни, които дори и отдалеч се чуваха как си
"говорят". Населените места в ниското и виещите се пътища през тях. И
един комин, който ни бе като трън в очите. Коминът на някакъв завод в Пирдоп.
Огромен трън, издигащ се от равнината и устремен към небето, сякаш иска да го
пробие. Имахме чувството, че е висок стотици метри. За щастие не пушеше. Иначе
щеше да развали приятното впечатление от всичко останало. Сигурно в такива
моменти картинката е много грозна.
Продължавахме разговора
за предстоящите места за нощуване, започнат преди да си тръгнат колегите. Още
първото от тях, хижа "Планински извори", бе обвито в неизвестност.
Сигурната информация бе, че не работи и че в нея нощуват коне. Но в какво
състояние е и дали ще можем да се подслоним там, бе напълно неясно.
Пътят ни дотам минаваше
през няколко двухилядника – Косица (2017 м.н.в.), Паскал (2029 м.н.в.), и
Картала (2026 м.н.в.). Това поне бяха отбелязаните на картата. Иначе са два
пъти повече. Веднага след покоряването на Косица, последва редица от по-ниски
върхове, които много ясно очертаваха гръбнака на Стара планина на изток.
Гледката от връх Косица – какво да ви кажа? Поредната абсолютна красота,
простор и изяществото на планинските вълни. На север също бе прекрасно. До преди
върха не се виждаше много добре северния склон. Движехме се на няколко метра
южно от ръба на билото, за да се предпазим от вятъра. Еуфорията от изкачения
връх бе голяма не само заради красивите изгледи, а и защото той бе
първият с надморска височина повече от 2000 метра от доста дни насам.
Върволицата от върхове
между Косица и Паскал, с подобна надморска височина , породи спор. Кой точно е
връх Паскал? Освен визуално и по данните от GPS-a, нямаше по какво друго да се
ориентираме. Накрая ни помогна бетонното блокче, което се намира на
най-високите върхове. Това трябва да е върхът – най-високият в този участък.
Към всички описания на
великолепната "изложба" дотук, прибавете и залезът и се опитайте да
си представите гледката. Простичко казано – райски картини. Или отделете още
малко време и разгледайте снимките в дневника.
А ако можете да отделите малко повече време, отидете там. Няма да съжалявате.
Гарантирам ви!
Само помнете – отидете
ли по това време, на залез слънце, не трябва да се захласвате много по
красотите. Ако не сте готови да нощувате навън, ще трябва да тръгнете навреме.
Най-близките места с покрив над главата не са толкова близо.
Така направихме и ние,
защото бяхме решили да стигнем до хижа "Планински извори" и ако не е
възможно да се приютим там, да търсим други варианти.
Добре, че билото бе
равно и широко. Вървеше се лесно. Билната маркировка се виждаше ясно, дори и в
сумрака, който ни настигаше. Крачехме бързо и след всяко възвишение се
надявахме да видим хижата. Може би защото се надявахме да я видим във всеки
един момент, ни се стори много далече. Едва след връх Картала, докъдето билото
бе сравнително равно, започна по-стръмно спускане. Вече беше почти тъмно, но по
средата на склона различихме силует на сграда в ниското. Хижата. Ура! Ето я!
Вече е наблизо! Но какво ли е състоянието й?
Трудно можехме да
определим сега, в тази тъмнина. По-важно беше дали ще можем да се подслоним. За
щастие, още първият здрав прозорец, а не си спомням дали не беше и единствен,
през който светнахме с челниците, ни показа стая с три легла, печка, маса,
карта и други пособия, които говореха за наличие на живот. Благодарим на
хората, поддържащи тази стая, и им се извиняваме, че се настанихме без тяхното
съгласие. Предполагаме, че са горски или овчари, но това няма значение. Имаше
къде да спим под покрив и на легла. Нямаше ги конете, за които ни бяха казали.
Имахме си само компанията на доста мишлета, които цяла нощ ни наобикаляха и се
опитваха да проверят останалите запаси.
На сутринта видяхме в
какво окаяно състояние бе хижата. Разруха! Пълна разруха! Изпотрошени прозорци,
ръждясали остатъци от легла и печки, отскубнати врати, разрушени стени,
изпопадала мазилка... Трагично и тъжно. Навсякъде около остатъците от хижата
имаше стъпки от животни. Явно наистина живеят тук, но спят в помещения, които
са били складове или някакви помощни сгради извън сградата. Тази нощ ги нямаше.
Бяха някъде другаде – на по-приятното място, на по-приятни гледки от тази пред
очите ни. С мъка в сърцата гледахме тази голяма постройка и се опитвахме да си
я представим такава, каквато би трябвало да бъде. Защо се случва така? Защо се
изоставят такива ценности. А да построиш такава сграда на това място никак не е
лесно, убеден съм. Дали и тук причината са нечии интереси или безстопанственост
или безхаберие? Защо, защо, защо?... Жалко! Наистина е много жалко, че е
загубено това богатство.
Продължихме на изток.
Много скоро настроението ни се пооправи, защото след около 500 метра стигнахме
до изворите. Направени чудесно, с хубава чешма, пейка и маса, страхотен дебит –
да се чудиш откъде извира толкова вода. Тук БТС се бяха погрижили да се запази
извора и да могат туристите да му се радват. И водата е ледено студена, както
подобава за истински планински извори. Само дето хижата, т.е. остатъците
от нея, разваляха пейзажа.
Пред нас бе връх
Тетевенска баба. Започнахме изкачването му. През този ден се редуваха доста
поредици от нелеки изкачвания и слизания. Пътят ни премина през няколко от
най-впечатляващите места на централна Стара планина – връх Братаница, Кончето,
връх Вежен, връх Юмрука. Нелек, но изпълнен с емоции, преход.
След като от висотата на
връх Тетевенска баба разгледахме и следващата изложбена зала, претъпкана с
красиви панорами, запъплихме по стръмния склон надолу. Там, в ниското се
виждаше стадо овце, което бавно се придвижваше към ясно очертаната пътека по
билото. След преодоляването на склона, следваха нови, и то сериозни,
изкачвания. Когато наближихме стадото, ни посрещна овчаря Гошо. Той умишлено се
беше приближил, за да си поговори с нас и да ни разкаже за пътеките и начините
за по-лесно преминаване към връх Вежен. Разказа ни и как той се грижи за
маркирането им, като закрепя падналите табели и трупа купчинки с камъни на
ключовите разклони. "От май месец не съм слизал в селото. След като
излезете на северния склон, ей там, долу, ще видите овчарника. Това е моят
дом" - продължаваше разпалено той. Не му се искаше да си тръгваме. От
седмици не си беше говорил с друг, освен с овцете и малкото радио, което носеше
в джоба си.
Използвайки част от
неговите указания и ясно очертаната пътека, преодоляхме поредното изкачване до
поредния безименен, според картата, връх. И пак слизане и пак изкачване до
следващата изложбена зала – връх Братаница (2013 м.н.в.). На него спряхме за
по-дълго, защото като на длан се виждаха следващите ни цели – Кончето и
величествения Вежен. И тук бе претъпкано от шедьоврите на великия творец. И тук
спираш да дишаш и не искаш да си тръгнеш.
Видът на предстоящите ни
цели ни помогна да не губим много време. Нямахме търпение да стъпим на Кончето
и да изпитаме усещането на покорители. А то е велико. Още едно от местата,
където разбираш силата и величието на природата. Чувстваш се една нищожна част
от необятната планина. Разбираш, че си в нейните "ръце" и воля.
Стръмните, почти отвесни склонове от юг и север, те карат да потръпнеш. Усещаш,
че си подвластен на безмълвните скали около теб. Гледаш със страхопочитание и
внимаваш да не се спънеш. Тук и най-малката грешка може да ти коства много. В
момента се сещам за още три места, където съм се чувствал така – Кончето в
Пирин, връх Вихрен и връх Голям Купен, който ни очаква. Но това са само три от
многото.
Веднага след Кончето
започнахме изкачване на великана – връх Вежен (2198 м.н.в.) или, както го
нарече хижаря на хижа Ехо – "футболното игрище". Така е, защото след
стръмното, но кратко изкачване, попаднахме на огромното и почти равно плато на
върха. Тъкмо се чудехме достигнали ли сме връхната точка, и на около километър
източно от нас забелязахме пирамидата. Бяхме поизморени, но бързо се
придвижихме, защото пътеката бе полегата. А там, на най-високото, духаше
страшно. Но не усетихме веднага вятъра, защото ни заплени гледката на север и
на изток. Не че на юг не бе красиво, но на тези картини се наслаждавахме и до
този момент. Докато оттук видяхме вратата към следващата изложбена зала. Също
толкова впечатляваща и безкрайна. На изток се виждаше дългото слизане към
Рибаришкия проход. Заоблените планински вериги от юг и стръмните скали от
северната страна на пътеката. На североизток се очертаваше мощното тяло на връх
Юмрука. А на север от него, върху стръмния склон и почти на върха на билото, се
бе сгушила хижа "Ехо". Нашата цел за този ден.
След като премина
еуфорията от новите гледки пред очите ни, усетихме силата на вятъра и се
замислихме, че времето напредва. Забързахме надолу по източния склон на върха.
Е, беше много стръмно и се придвижвахме бързо, но явно недостатъчно. Преди
по-стръмната част, около най-ниската точка на Рибаришкия проход, започна да се
смрачава. В хижата пристигнахме по тъмно. Даже до последно не бяхме сигурни
дали работи, защото осветлението й е на акумулатори и е много слабо. За щастие
светеше. И не само светеше, но и имаше хора. След няколко викове
"Ееееехооооо...", както подобава за тази хижа, се появиха домакините
и с радост ни посрещнаха. Настаниха ни, нагостиха ни с чудесна чорба и чай.
Чувствахме се като в хотел с безброй звезди, на фона на мястото, където спахме
предната вечер – "хижа" Планински извори. Бяхме много изморени от
дългия преход. Даже се опасявахме, че може да не се възстановим до сутринта.
За щастие не бе така.
Чувствахме се готови за нови подвизи. След бърза закуска и разходка до
параклиса в близост до хижата, продължихме към следващата – "Козя стена".
Дотам пътят бе много атрактивен и малко опасен. Пътеката си е наистина козя, с
много камъни, минава през много скали и по стръмен склон. А гледките и
пейзажите тук са безкрайни. Изложбените зали се редуват една след друга от
всички страни. И пътеката, сякаш нарочно, минава ту от север, ту от юг, за да
ти даде възможност да разгледаш всичко.
На хижа Козя стена
последва кратка почивка и изненада от многото туристи, събрали се там. Повечето
бяха на излет за един-два дни. Поприказвахме си и продължихме заедно с няколко
от тях, които бяха в нашата посока. И тук, заради приятните разговори и
предоверяването, попаднахме в клопката на маркировката. Следвайки смело тримата
пред нас, защото те твърдяха, че познават добре района, не забелязахме кога
маркировката изчезна. Оказахме се на билото, но по на юг от правилния път. Все
пак се ориентирахме, благодарение на огромния паметник, намиращ се на Троянския
проход. Стърчеше в далечината като пътепоказател.
Пътеката дотам се виеше
по все по-овалните форми на склоновете. Беше полегата и много приятна за
ходене. Изложбите от панорамни изгледи бяха навързани като безкрайно платно.
Отляво – Троянския балкан, отдясно – склоновете на Балкана и Тракийската
низина.
След Троянския проход
пътеката се превърна в черен път. Придвижването по него бе още по-лесно. Даваше
ни възможност да си зяпаме спокойно около нас и да се възхищаваме на природните
творения.
Тук ни очакваше
следващата противоречива изненада. Хижа "Дерменка" беше в прекрасно
състояние – поддържана и обновена. С всички удобства, необходими на туриста.
Само дето от туристическата част бе останал само един етаж. Няколко стаи. А
всичко останало си е на практика хотел. Столовата е един чудесен ресторант, но
цените... Те вече не са туристически. Сметката ни беше като в повечето софийски
заведения. За да съм откровен докрай, ще кажа, че тук нямах усещането да се е
прекалило с "хотелизирането" на хижата. Има си го туристическия дух,
въпреки цените и превръщането на по-голямата част в хотелска.
Подобно бе и усещането в
хижа "Дерменка". Тук определено новото строителство и лукса се усещат
повече. Няма лошо, стига да е достъпно за всички. Но поглеждайки към цените,
започваш да се замисляш. А за новото и недовършено строителство не ми се
говори. Гигантската сграда, започната и недовършена, точно до хижата, е меко
казано грозна. Не знам дали е изоставена. Така ми изглеждаше на мен. Със
сигурност ще е по-добре ако се завърши, та дори и да не пасва като архитектура
на всичко наоколо.
Пътят между двете хижи, "Дерменка"
и "Добрила", бе много кратък, лек и приятен. Неприятна бе прогнозата
за времето. Очакваше се застудяване и дъжд. А и ние го виждахме с очите си.
"Синоптиците и този път ще вземат да познаят", бе основната мисъл в
главите ни. От югозапад дъждовете вече се виждаха. От североизток облаците
идваха и си отиваха като автомобили на рали – за отрицателно време небето се
изчистваше и отново потъмняваше. Държаха ни под непрекъснато напрежение.
"Какво ли ще е времето утре?". Ходим, гледаме към небето и се питаме.
Преходът до хижа "Добрила"
бе кратък, но нямахме време за да стигнем до връх Ботев, където бе следващото
място за нощувка. Затова спряхме по-рано и останахме в очакване до сутринта.
А тя не бе добра. Мъгла,
дъжд, облаци, студ... Разочарование. Болка и яд, че ще трябва да спрем, разбира
се, докато времето се оправи. Все пак, не издържахме и решихме да проверим.
Може пък облаците да са ниско и над 2000 метра да излезем над тях. Връх Левски
е близо и можем да го проверим. Тръгнахме. И... пак разочарование. Времето
наистина е лошо. Но поне имаше и удовлетворение. Успяхме да се насладим на
суровата красота на планината. Бързодвижещите се облаци, разкриващи другия вид
на върховете. Пълните с облаци огромни долини. Имаш чувството, че гледаш котела
на Всевишния, в който се вари чорбата за чедата земни. Тайнствените склонове,
които за секунди се показват зад завесите от облаци, колкото да покажат
красотата си и да те подразнят. Като красива жена с дълги крака, облечена в
бяла рокля с дълги цепки, която минава пред теб и прави всичко възможно за да
видиш бедрата й. Такава е тя. Нашата Стара планина. Красива и сурова, омайваща
и подлъгваща.
Все пак стигнахме до
връх Левски, но облаците и вятърът неумолимо ни следваха. Дори започна леко да
ръми. Явно и дъждът наближаваше. Тъжно. Ще трябва да спрем, докато времето се
оправи. Върнахме се.
След няколко дни
облаците започнаха да се разсейват. Прогнозите бяха за подобрение. Нямаше да е
топло и съвсем ясно, но нямаше да вали. Не издържахме повече. Искахме да
продължим и го тръгнахме.
Въпреки подобрението,
беше студено и с разкъсана облачност, която често ставаше значителна и обвиваше
в прегръдките си върховете и нас. Още на връх Левски докато се огледаме и
всичко изчезна. Появи се и силен вятър, който често ни съпровождаше по
високите и открити места. Той имаше и хубавата си страна. Скоро разчисти
облаците и ни показа прелестите, които ни очакват. Пред погледите ни се извиси
величественото острие на Големия купен, забито в облаците, като стълб, водещ
към небесата. Замръзнахме. Гледката бе колкото страховита, толкова и красива.
От една страна те привлича да отидеш веднага там, а от друга – те обхваща
страх, разбирайки какво нищожество си в ръцете на тези природни великани.
В ниското, между
върховете, вятърът бе по-слаб. Въпреки това, облаците се движеха бързо и
променяха картините пред очите ни през няколко минути. Явно изложбената зала се
бе превърнала в кинозала и гледахме един от шедьоврите и в това изкуство.
Скоро бяхме в основата
на голямото острие. Връх Голям купен (2169 м.н.в.). Долу, в ниското, от юг, си
стоеше сгушено езерце. Край него кротко си пасяха стадо коне. От север се
очертаваше стръмния склон, забулен от облаци. А пред нас се бе изправило
мощното тяло на върха, със забитото в облаците острие. Пътеката водеше право
нагоре по стръмното скалисто ребро и изчезваше в бялата пелена. Навсякъде около
и върху нея, бе покрито с ледени късчета. Замръзналата влага бе обвила и всички
стръкчета трева и те приличаха на ледени клечици. Качвахме се внимателно и
предпазливо. Ядосвахме се, че мъглата е гъста и не виждаме пейзажите около нас.
Но това сигурно е била защитната завеса, спусната от планината, за да ни предпази
от падане. Когато се изкачихме на върха, установихме, че освен няколкото
квадратни метра земя, която е под краката ни, друго няма. Само белотата на
облаците. И в този момент завесата се вдигна. А ние просто онемяхме. Очите ни
бяха пълни. Душите също. А гледката – прелестна. Поклон пред майката природа!
Това бе неописуема красота. Разтворихме ръце и изкрещяхме от удоволствие.
Почувствахме се в рая, още повече, че бяхме на високото и много малко по площ
острие на върха и всичко останало бе в краката ни.
Незабравим миг и един от
най-запомнящите се през целия преход. Все още е жив в мен и едва ли скоро ще
угасне. Добре, че представлението свърши и облаците отново ни прегърнаха, та
успяхме да продължим. Иначе, не знам колко време щяхме да стоим на това
вълшебно място. Слизането също бе много трудно и опасно. Изключително полезни
бяха стоманените въжета, монтирани в скалите. Без тях не знам как щяхме да
преодолеем вледенената и стръмна скална пътека.
Оттук, до края на деня,
мъглата не ни изостави. Дори все повече се сгъстяваше. Не успяхме напълно да се
порадваме и на следващите шедьоври – връх Кръстците, Костенурката, Жълтец,
Млечния чал и Побита глава. Минавайки покрай тях, усещахме грамадните им
масиви, но бяха изцяло обвити в бялата пелена, така че всичко, което виждахме
от тях, бяха призрачните им силуети.
Напредвахме, а мъглата
се сгъстяваше. И ето, че дойде моментът за следващия урок. Когато вече
очаквахме да се появи заслон Ботев, изведнъж пътеката изчезна. Маркировката
също. Виждаше се само трева и малки скални образувания на юг. Спряхме и се
опитахме да се ориентираме. Времето напредваше. Скоро щеше да се стъмни.
Обадихме се на колеги и на спасителните служби, за да ни помогнат и по
координатите от GPS-а да ни ориентират къде се намираме. Сега, след като вече
сме прегледали и премерили картите, разбрахме, че не са съвсем точни. Но тогава
не знаехме това. Пресмятането показа не само, че сме някъде над заслона, и то
съвсем близо, ами и дори, че леко сме го подминали. Е, това беше невъзможно и
затова преценихме, че трябва да се движим на юг, за да попаднем на него. След
около двеста метра по-надолу, разбрахме, че сме в грешна посока. Стигнахме до
разклона за хижа "Левски" и хижа "Рай". Вече беше тъмно.
Нямаше време да стигнем до заслона, а и бяхме уморени. Решихме да спим навън.
На сутринта видяхме
какво се е случило. Завили сме по предното ребро на планината. Точно преди
заслона и връх Ботев. Просто е трябвало да продължим на изток още около
километър и щяхме да попаднем право на заслона. Ако картата ни бе по-точна или
имахме такава с географски координати, може би нямаше да се загубим. На
страницата от дневника за този ден можете да прочетете още интересни неща, а на картата с линията на похода можете
по-точно да видите къде се заблудихме.
В крайна сметката се
върнахме на билото и след около час бяхме на заслона. А пред нас се издигаше
широкият и стръмен западен склон на връх Ботев (2376 м.н.в.). Той ни очакваше.
Всичко беше в облаци. И
отново, като по поръчка, точно когато стигнахме до равното плато на върха,
облаците се разчистиха. Пред нас се издигаха огромните кули, построени на
върха. Откри се цялата равнинна част. За първи път успях да видя колко е голяма
тя. Няколко пъти, по различно време на годината, съм се качвал на връх Ботев,
но той винаги е бил обвит в тайнствена мъгла. Ето, че сега ми се предостави възможност
да го видя в цялата му прелест. Както и подобава. Този път е по-специален.
Гледките от върха, обаче, пак си останаха тайна за мен. Виждаше се само
огромната равна част на върха, а зад нея – бялата завеса. Очевидно връх Ботев
иска да е сигурен, че отново ще го посещавам. Така че и този път няма да ми
покаже целите си прелести.
Отбихме се за малко при
метеоролозите, въпреки, че "тук не е чайна", както те казват, но
приемат повечето туристи и ги гощават с топъл чай. Добри хора са, затова. А и
ние бяхме обещали на хората от спасителните служби да се обадим в
метеорологичната станция. Още от предната вечер са ни чакали и беше редно да им
кажем, че всичко е наред.
Не се бавихме много.
Топъл чай, бързо хапване, малко разкази за изминалия ден и нощта и потеглихме.
Мъглата бързо ни беше погълнала отново. Колкото повече слизахме, толкова по-рядка
ставаше. Когато наближихме хижа "Тъжа", тя остана горе, над нас. Дори
слънцето започна да пробива през тях. Много скоро облаците започнаха да ни застигат
и да стават по-гъсти, но ние вече бяхме до хижата. И там домакините бяха много
гостоприемни. Настаниха ни веднага, дадоха ни топъл чай в столовата с голяма
печка, поприказвахме си за състоянието на пътеките и маркировката. Дори
специално за нас направиха чудесна топла супа.
На следващия ден времето
се задържа облачно и мъгливо. Поне не валеше. Продължихме с надеждата да се
оправи. За съжаление не се случи, но ние успяхме да изпитаме насладата от
планината. Гледки нямаше, но беше приятно. "Пеещите скали" бяха
особено загадъчни. Обвити в неизвестността на мъглата и наобикаляни от вятъра,
ни изнесоха интересен музикален концерт. Сякаш наистина ни пееха и разказваха
за планината. Ето, че имахме възможност да посетим и музикалния концерт на великия
творец.
Още се сещаме за тази
загадъчна музика, когато стигнахме до географския център на България. Той се
намира северно от хижа "Узана". Дотам преминахме покрай "Мазалат",
"Партизанска песен", която на картата бе отбелязана като "Крачана",
и хижа "Девети март", която не съществуваше. На мястото където
трябваше да е тя, имаше малък хотел. Доста се полутахме, докато намерим мястото
на географския център. Интересното бе, че до него пътеката бе много добре
обозначена, а когато стигнеш до хотела със същото име, няма никакво указание за
точното място. Вярно е, че мъглата бе гъста. Вероятно при ясно време се вижда
добре и затова не е поставено обозначение. Малко ни разочароваха разхвърляните
бутилки и найлони наоколо, но вече бяхме свикнали с тези картинки, за
съжаление.
От хижа "Узан"а
до прохода Шипка бе най-добре маркираното трасе по целия маршрут. Такава
маркировка не бях виждал досега. Ясна, на много къси отстояния една от друга, с
обозначени разстоянията до следващия маркировъчен кол или обект. Наистина добре
направена. Да ходиш и да пееш, както се казва.
Така си и беше. Ходихме
и пеехме. Маршрутът беше лек. Нямаше ги стръмните и дълги изкачвания и
слизания, както в предните дни. Само преди връх Малуша (1350 м.н.в.) бе по-стръмно,
но пък за кратко. За сметка на това, на самия връх вятърът ни обрули така,
както не беше духал и по най-високите части на планината. Въпреки всичко
преходът беше много приятен и емоционален.
Ето ни и на прохода
Шипка. Поредното велико място от нашата история. Не можехме да видим
величествения паметник, защото мъглата ни преследваше безмилостно. Но ние сме
го виждали десетки пъти и затова усещахме присъствието му и си спомняхме за
събитията, случили се на това място преди стотици години. Не пропуснахме и
традиционното биволско мляко и гореща чорба. Имахме още време и не бързахме.
През този ден трябваше да стигнем до хижа "Бузлуджа", а тя е близко.
Оттук нататък планината
е съвсем различна. Очакваха ни различни красоти и нови емоции. Неочаквани
проблеми и смешни ситуации. Още възхищения и разочарования. Очакваше ни и
най-вълнуващото – срещата с морето. Толкова пъти сме ходили дотам, но такава
емоция и възторг, каквато изпитахме сега, не ни се беше случвало. Неочаквано
усещане от очаквания край.
Всичко това ще ви опиша
в последната част от пътеписа – Източна Стара планина.
