Източна Стара планина. Прохода Шипка – нос Емине. (Ден 19 - Ден 35)
Източна Стара планина. Прохода Шипка – нос Емине. Последната, може да се каже релаксираща и най-емоционална част. Тук се сблъскахме с нови и неочаквани изненади. Имаше много веселба и разнообразни преживявания. В крайна сметка стигнахме до набелязаната цел – нос Емине.
Но да започна от началото – прохода Шипка и Бузлуджа. Там бяхме почти като слепи. Мъглата бе скрила и двата паметника и всичко около тях. Успявахме да видим само пътя около себе си. И добре, че поне това виждахме. Този път не се ядосвахме много, защото сме посещавали тези места много пъти. Само ни липсваше величието на паметника Шипка. Винаги, когато гледам мощната му снага, усещам силата и духа на българите, участвали в битките на това място.
На изток ни очакваше значително по-леката част на планината. Нямаше ги вече високото било, стръмните и дълги изкачвания и спускания. Нямаше ги забитите в небето върхове. Имаше го, обаче, лошото време. Не беше много студено, но мъглата и облаците продължаваха да ни тормозят. Поне не валеше и прогнозите бяха да се задържи така още около седмица. И на това бяхме доволни. Явно бе, че няма да можем да уцелим период, който да ни позволи преход по цялото било на Стара планина при хубаво време.
В тази източна част, дори и при ясно време простора и красотите на планината и низината се виждат по-трудно. Маршрута минава предимно в горски участъци. Много е приятно за ходене, особено при горещо време, но красивите и просторни пейзажи са по-често скрити. Движехме се не в жега, а в мъгла, която този път приемахме малко по-леко точно поради красивите и гъсти гори около нас. Затова ни беше толкова сладка и приятна и приказката по време на преходите. Без много-много природни емоции, но с много смях, стигнахме до хижа "Българка". Там ни посрещна също весела компания. Хора от близките села се бяха събрали да празнуват. Музиката гърмеше, масите бяха отрупани, всички се смееха. Представител на спасителния отряд и хижаря ни разказаха за хижата и района и разни туристически истории. Показаха ни карти на местностите наоколо, почерпиха ни чай и с много усилия се опитаха да ни присъединят към техните празненства. Приятно беше, но предпочитахме да продължим.
До гара Кръстец се движехме първоначално по хубав римски път, после по черен и накрая решихме да изберем асфалта. По този начин, без да искаме, имахме възможността да направим сравнение между път, строен преди хиляди години и такъв, строен преди 20 – 30. Говорехме си, че ако този асфалт е на годините на римския път, едва ли щеше да съществува. А идеално правите очертания на римския път ни караха да се възхищаваме.
На гара Кръстец бе спокойно, железните машини се наместваха по релсите. Влаковите композиции ни изглеждаха малко чужди на фона на природата, която бе пред очите ни дни наред. Тези железни чудовища не пасваха много на картините, на които се наслаждавахме досега. Мръсотията и аромата на желязо и нафта, който се носеше из въздуха, не ни допадаха.
До хижа "Грамадлива", която бе следващата ни цел, имахме още път и затова гледахме да не се бавим. Но въпреки това времето не ни достигна и пристигнахме по тъмно. Около хижата бе тихо. Дори светлина не видяхме в първия момент. Изглеждаше безлюдно. Малко се притеснихме. Дали не е затворена? Дали информацията, че хижата работи, не е грешна? Имахме вече горчив опит в това отношение. Приближихме и се заоглеждахме. "Щом все пак в двора свети, значи има живот. Дори и хижаря да не е тук, то ще дойде. Поне така се надяваме." Така се обнадеждавахме взаимно, докато обикаляхме около заключените врати и добре затворени прозорци. Почукахме. Викахме. Но "Ехооооо...."-то ни остана напразно. Явно нямаше никой. "Какво да правим? Да чакаме? Да потегляме? Или да си устроим бивак в двора на хижата?". В този момент се тропна. Вратата се отвори и отвътре плахо се показа жена, която очевидно се бе приготвила да си ляга. "Туристи ли сте? Ако не беше жената с вас, нямаше да ви отворя. Заповядайте. Сега ще запаля печката, да се стоплите.". С тези думи ни посрещна жената на хижаря, която бе останала сама за няколко дни. Последните години се навъртат и бандити, освен туристите, затова жената се притеснява дали да отвори. Особено по това време на вечерта. Докато хапвахме сладко, ни разказа и за други случаи, когато е имало навъртащи се злонамерени посетители. За сама жена в планината е разбираемо. Показа ни и новостите в хижата, които подготвят с мъжа си. Нагости ни добре и ни настани в по-специалната стая, където не пускала всеки, както тя каза.
На сутринта, докато пиехме горещ чай и кафе, отново й благодарихме за гостоприемството. Посъбрахме информация за участъка пред нас и "запалихме подметките". Целта за деня ни беше хижа "Чумерна". Очакваше ни не много разнообразен ден, имайки предвид горите и очакващата се мъгла. Затова още от тръгването започнахме да си измисляме разни игри и закачки, с които да се развличаме. Сутринта времето бе обещаващо, но прогнозите не бяха добри. Надявахме се да не се сбъднат. Гледките, които видяхме от пътя до хижа "Химик" и прохода на Републиката, още ни повдигнаха настроението. Вече страшно ни липсваха и им се радвахме като на новородено дете. Много се надявахме мъглата да се задържи високо. И в тази част на планината е красиво, нищо, че е по-ниска. Есента вече бе на прага и гората бе обагрена в най-различни цветове. Формите на склоновете стават все по-овални и полегати, но това не ги прави по-малко красиви.
Ходенето през гората е много приятно. Есента бе постлала красив и мек килим от листа. Той шумолеше под краката ни. Короните на дърветата над нас ни пошушваха тихо и допълваха килима с още листа. Така свикнахме с тази приятна атмосфера, че когато се появи асфалта на Твърдишкия проход, се разочаровахме. Не ни се искаше да се отделяме от тази идилия.
Както не ни се искаше, така си и продължихме по асфалтовия път. Пак през гората, но не по мекия килим. Скоро стигнахме до чудна поляна с историческо значение. Тук, по време на турското робство, са лагерували четите на известни хайдути – Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър. В единия край на полянката имаше хубава чешма, която не пропуснахме да нападнем. Личеше си, че мястото често се използва за празненства и сбирки. Имаше направени места за почивка и храна. Имаше оформени огнища. Лошото е, че най-сигурното доказателство за организиращите се на това място празненства, бяха боклуците. Имаше ги в изобилие навсякъде. И тук не ни остана друго, освен да ги посъберем около огнищата. Бяха толкова много, че трябваше да изхвърлим целия си багаж, ако искаме да ги вземем с нас.
Както си вървяхме по равния път и си мислехме, че скоро ще се появи хижа "Чумерна", стигнахме разклона, откъдето започна стръмното изкачване. Денивелацията си бе сериозна. Даже доста се чудихме как се качват коли по този път през зимата. До хижата има и ски база с писта и едва ли всичко се качва на ръка. Председателя на местното туристическо дружество, с който си говорихме дълго в хижата, ни разказа, че имат специална техника, подготвена точно за това. Който от посетителите закъса, те са готови да го издърпат.
На хижа "Чумерна" изкарахме чудесно. Хубава и голяма хижа, с добре поддържани стаи. Голяма столова. Хубави тераси и огромна поляна пред нея. Беше весело. За това помогна и едно младо семейство котки с много малки котенца. Повече за тази веселба можете да прочетете в записките за ден 29 от похода.
За нещастие мъглата отново ни застигна. Устремихме се към следващия проход - Вратник, като се движехме почти изцяло в гора и мъгла. Имахме чувството, че времето усеща настроенията ни. Около прохода ни очакваха две исторически местности. На Агликина поляна нещата изглеждаха някак си по-нормално и облаците се вдигнаха. Докато на Железни врата всичко беше отчайващо и мъглата много бързо ни обгърна.
Като казвам по-нормално, си мисля, че много лесно свикнахме с мисълта за боклуците в планината. Около скалата паметник на Агликина поляна, която възхвалява героизма на предците ни, имаше доволно много боклуци. Но сравнени с тези на Железни врата изглеждаха "нормално". Не трябва да се примиряваме с това! Особено на места като тези. Изхвърлянето на отпадъци на такива местности показва отношението ни към нашата история. А ние можем много да се гордеем с нея. На Агликина поляна е хайдушкото сборище, където Хаджи Димитър и Стефан Караджа е трябвало да образуват въстаническа армия за освобождаването на България.
Прохода Вратник ни изненада с една чисто нова постройка, която обаче не бе пусната в експлоатация. Нямаше много движение. Изглежда прохода не се използва толкова, колкото ние очаквахме. Затова пък ресторанта бе на ниво. Добре се чувствахме в него. И храната, и настрението бяха на ниво.
Железни врата – едно огромно разочарование! До него стигнахме след кратък и лек преход по асфалтовия път. Проход, свързващ от римско време Тракия с Мизия. На това място са ставали стълкновения между българи и византийци. Място на хайдушки засади и големи турски укрепления. През тях по време на освободителната война минава дружината на П. Хитов. А сега – тъмна и грозна картинка. И тази мъгла. Пак се спусна точно като по поръчка. За да засили негативното чувство от мизерията пред очите ни. За пореден път се питам, как може да имаме такова отношение към историята ни? И ако има хора, които не почитат значението на такива места, то няма ли хора и управници, които да се погрижат да запазим спомена за славната ни история? Питам се, ама няма кой да ми отговори. Остава само гледката пред очите ни. А ако съдя по нея, отговора е такъв, че предпочитам да замълча. Повече за усещанията, които изпитахме на това място, можете да прочетете в дневника за този 30-ти ден.
Мрачното настрение, подпомогнато и от мъглите, се задържа още известно време. Все пак успяхме да се отървем от него благодарение на хубавата ни природа и оправящото се време. Дори и в мъгла, гората има своето очарование. Освен това малко преди да пристигнем в Котел и слънцето ни се усмихна. Този път май за по-постоянно. Личеше, че облаците започват да си отиват и може би ни очакваха слънчеви дни в края на пътешествието. Вярвахме, че ще е така и това още повече подобри настроението ни.
Преди да излезем от старата гора с огромни дървета, стигнахме до едно по-специално – Лечебния дъб или Молитвеническото дърво. И двете наименования се срещаха по табелите. Не знаехме кое е по-точното наименование. Не знаехме и защо така се нарича. Но мястото бе много приятно. Имаше хубава чешмичка в непосредствена близост. На съседно дърво имаше кандило с икони, поставени в дървена къщурка. По дървото имаше закачени най-различни предмети – основно панделки, мартеници и дребни украшения. И ние оставихме визитка, камъче и мартеница. Явно има някакво поверие за здраве, което е свързано с това дърво. Не намерихме кой да ни разкаже за него, но скоро ще отидем отново, за да го разберем и опишем в сайта ни "Виж моята България" www.seemybulgaria.net.
Точно преди местността Чукарите, над Котел, се откриха отново красивите върхове на Стара планина. Макар и по-ниски, те бяха с причудливи форми и красиво нанизани в далечината. Още повече, че заради мъглите дълго време не се бяхме наслаждавали на простора около нас. Тези гледки много ни зарадваха. Всичко това ни помогна да позабравим негативния спомен от Железни врата и изкарахме една чудесна вечер.
Крайната цел наближаваше. Личеше си, че планината си "отива". Ставаше все по-ниско. Горите, през които минавахме, бяха само широколистни. Както и тази, по която се движехме по пътя до хижа "Върбишки проход". Там ни посрещнаха двама кротки красавци. Две красиви кучета, които си лежаха на пейката в градинката и само ни погледнаха мързеливо. Едва когато наближихме, за да ги снимаме, се размърдаха, но само за да се наместят. Нагласиха се, за да са в по-добра поза, и пак си закротуваха. Тук си изкарахме също много приятно.
По план трябваше и следващото спане да е на хижа, но тя май вече не съществува. Става въпрос за хижа "Камчия", която се намира до Ришкия проход. Там вместо нея намерихме много приятни бунгала, в които се приютихме. Благодарим за гостоприемството на бай Рамадан, който въпреки ударения си крак, дойде от селото за да ни настани, както и на човечеца, който се съгласи да го докара.
На Ришкия проход попаднахме на не толкова често срещан, но сериозен проблем. Излизайки от гората, точно преди асфалтовия път на прохода, пред нас се появиха две указа6елни табели, сочещи в точно противоположни посоки. В крайна сметка се оказва, че и двете са правилни, тъй като може да се мине по два маршрута, но за неподготвен и неинформиран турист това може да е голям проблем. В случая пътят на юг е по-правилният, в смисъл на по-често използван и вероятно по-кратък. Подобни ситуации са по-често срещани в източната част, където има повече населени места, планината е ниска, няма явно изразено било и са възможни различни варианти за маршрута.
Излизайки от горите след Ришкия проход последваха поредица от населени места, които ни предложиха интересни изживявания. Приятното усещане бе от празничното настроение, което цареше във всички селца, през които преминахме – Рупча, Планиница, Дъскотна, Добра поляна, Средна махала, Топчийско, Сини рид... Хората бяха весели и усмихнати. Празнично облечени се разхождаха из улиците и те караха да си мислиш, че това са най-населените села в България. Повечето от тях носеха сладкиши и торти. Не знам защо, но едва на излизане от Сини рид попитахме за празника. Оказа се празникът Сладък байрам (не съм убеден дали така се изписва, за което се извинявам). Хората ни почерпиха с бонбони и ни обясниха за пътя към село Козичино.
Ето тук последва и горчивината, след приятното усещане от усмихнатите хора по повод сладкия празник. Опитвайки се да ни помогнат и след като ние не зададохме правилно въпроса си, хората така ни обясниха за пътя, че се отклонихме с няколко километра на север от правилния маршрут. Тук ще ви споделя само извода, който си направихме – "Задавайте правилно въпросите си и не се доверявайте на 100% в преценките и определенията на местните хора, особено относно изразите "близко" или "далече" и "все направо". Останалите подробности можете да прочетете в дневника за ден 34. С този проблем се сблъсквахме няколко пъти през целия преход, но този беше последният и мисля, че с най-лоши последствия. Искам да кажа, че най-много се отклонихме. Но пък беше весело.
В село Козичино регистрирахме поредното преобразуване на туристическа спалня в хотелски комплекс. Пак си казахме, че или туристите са свършили, или стандарта им се е повишил, за да се правят хижите на хотели. Поне имаше къде да се нощува.
На тръгване от селото телевизионната кула се изправяше насреща като пътеводител. Така ясно виждахме целта и беше по-трудно да се загубим. Там някъде, след нея в ниското ни чакаха морето и нос Емине. Вече само за това си мислехме. Този ден трябваше да стигнем крайната цел. Настроението беше приповдигнато.
Скоро след селото пътеката се отклони от пътя. Малко след това отново навлезнахме в гора. И така през Дюлинския проход та до пътеводителя – кулата, намираща се на връх Гьозтепе (520 м.н.в.). Този път се извиси над нас като забито в небето копие. Показа се иззад поредния завой на черния път, по който се движехме. Беше огромна. Стърчеше високо над просеката в гората, образувана от пътя насочен точно към нея. Колкото повече я приближавахме, по-огромна ставаше.
Когато пристигнахе в основата й, стана ясно, че и по-големи кули сме виждали, но на фона на всичко останало наоколо, тя изглеждаше гигантска. Беше пусто. Нямаше никакви признаци на живот наоколо. Седнахме за кратка почивка и продължихме надолу. Нямахме търпение да видим морето. Да стигнем до най-източната точка на великата Стара планина.
Много скоро бяхме възнаградени. Получихме първата порция от приятните емоции, които ни предстояха до края на деня. Долу в ниското, на югоизток, се видяха морето и сградите на курорта Слънчев бряг. Еуфорията бе огромна. Всички се развикахме. Снимахме, като невиждали море до сега. Краката ни изведнъж отпочинаха. Дойдоха ни нови сили. В близост до нас пасеше стадо кончета, но те не ни бяха толкова интересни, както дългоочакваната "голяма вода". Никога не съм обичал морето повече от планината. Но този път ми се струва, че му се зарадвах повече, отколкото на хълмовете наоколо.
Скоро отново навлезнахме в гора. Морето вече не се виждаше, но то бе пред очите ни и в сърцата ни. Толкова е близко. Скоро ще стигнем до крайната цел – нос Емине.
Преди това, обаче, трябваше да се преборим с още една туристическа несгода. Пътят минаваше по главното асфалтово шосе от Бургас за Варна. Движението беше натоварено и покрай нас непрекъснато профучаваха коли и камиони. Честно казано не беше никак безопасно. Не си спомням (беше отдавна) как беше решен този проблем по време на похода Ком-Емине, но при по-голяма група ще е още по-опасно. На няколко места дори предпочетохме да се движим в гората край пътя. Да не говорим, че и маркировката изчезваше често. Може би се разчита на това, че асфалтовия път е добре очертан, все пак.
За щастие този участък не е прекалено дълъг. И също така е добре, че отделянето на туристическия път от асфалтовия е добре обозначено. На това място пред нас ясно се очерта слизащото надолу било. Много добре се виждаше пътят и посоката, в която трябваше да се движим.
Все по-силно усещахме пулса си, но не от умора, а заради емоцията от очакващото ни. Имаше още едно връхче пред нас – св. Илия (386 м.н.в.). Наистна връхче, в сравнение с всички до сега, и наистина последното. Този път не се излъгахме, както с връх Връшка чука. Почти без да се усетим и бяхме в подножието му. А изкачването не бе проблем. Първо, връхчето беше ниско, и второ в нас напираха толкова сила и емоции, че можехме дори да го прескочим.
Последно изкачване, последни няколко километра, последни (за този преход) красиви природни картини. Усещането от това ниско връхче бе толкова силно, колкото и от величествените двухилядници. Пред нас се бе ширнало морето. Брега се виеше, и на север, и на юг, очертан с красива бяла линия от пяна, отделяща водата от сушата. На места се виждаха отвесните скали, в които се разбиваха вълните. Пред нас, долу в ниското, ни чакаше фарът на най-източнатата точка на Стара планина – нос Емине. Крайната ни цел, която най-после бе пред очите ни. Изглеждаше толкова близко, сякаш ако скочим, ще сме там.
А зад нас, на запад, се прожектираше поредният епизод от сериала, на който имахме възможност да се радваме през целия път от Връшка Чука до тук. Последната серия – Залезът. Красив, впечатляващ и завладяващ. Слънцето бе огромно, с тъмно оранжев цвят, бавно се скриваше зад върховете на дърветата. Поглеждаше през пролуките на клоните и озаряваше в топли цветове всичко наоколо. Искаше да ни каже довиждане, да се сбогува с нас, поне до следващото ни идване. Утре вече щяхме да бъдем в София. Там слънцето е друго.
И така – наближаваше края на деня. С него идваше и краят на нашето пътешествие. Всичко около нас бе толкова приятно, че не ни се тръгваше. Все пак, морето и нос Емине бяха само на броени километри. Слизането бе стръмничко, но не го усетихме. С вперени погледи напред се спускахме по склона в очакване на емоцията от стъпването на морския бряг. Малко неприятно ни стана, когато разбрахме, че няма да стигнем до фара. Това е военна зона, недостъпна за обикновения турист. Тази подробност я бях забравил.
Пред нас остана само стръмният, почти отвесен склон на скалите до брега. Морето се разбиваше на 40-50 метра под краката ни. Фара ни намигаше, като за добре дошли. Беше вече сумрак. Слънцето отдавна бе изчезнало зад връх Свети Илия. Въодушевлението нарастваше. Искаше ни се просто да скочим и да стъпим на брега или в морето. Внимателно, даже с малко страх, се заспускахме по стръмната пътечка. И краката, и ръцете, и сърцата ни туптяха силно. Все по-близо сме цо целта.
И не след дълго стъпихме на брега. Чу се дружно "Ехоооооо..." и радостни викове "Ураааа...". Водата се плискаше наоколо. Фара светеше все по-отчетливо. Стана още по-тъмно. Часът е 19:19:58. Датата – 30.09.2008.
Дори и доста хладното време и студената вода не бяха пречка да се изкъпем. Нищо не можеше да ни спре. В душите ни бе толкова горещо, че можеше да компенсира студа.
Ставаше все по-тъмно. Очакваше ни цяла нощ път, обратно към София. Колегите вече ни чакаха в село Емона. Затова не се бавихме прекалено много. Направихме още няколко снимки. Поздравихме се и си пожелахме догодина да пристигнем много по-рано, за да си направим по-дълъг плаж. Събрахме разхвърляните дрехи в раниците и задрапахме по тъмната и стръмна пътека. Фарът светеше все по-силно и на равни интервали. Помощта му бе незаменима за изкачването на скалите до брега.
Въпреки късния час, не пропуснахме да посетим и известната кафе-кръчма-магазин в село Емона. Вече не работеше, но съдържателката ни разреши да седнем на масите отвън. Хапнахме и пийнахме набързо, по повод успешният край на начинанието. Бяхме много доволни и весели. Вече обменяхме мисли и идеи за похода през следващата година. Толкова много очаквахме да стигнем до финала, а всъщност не искахме това приключение да свърши.
Сега, когато всичко е история, ние продължаваме да сме там горе, по високите върхове, гъстите гори и мъгли, по оголените била в компанията на силния вятър. Сърцата и мислите ни са там. Стара планина винаги е красива и много привлекателна. А нашата България, погледната от билото, изглежда прекрасна. За нас приключението не е завършило. Още дълго време ще си говорим за тези 35 дни. А догодина отново ще сме там, по високите върхове на Стара планина. Но както всички знаем това не е единствената ни красива планина. Затова предвиждаме преходи по билата и на други, също толкова прекрасни български планини – Родопите, Рила, Пирин, Беласица...
Да. Ние успяхме и видяхме България от абсолютно цялото било на Стара планина. Преминахме от най-западната точка – Връшка чука, до най-източната – нос Емине. Тръгнахме от 365 метра надморска височина, минахме през 2376-те метра на връх Ботев и стигнахме до 1 метър надморска височина на плажа под нос Емине. Видяхме много, записахме много, снимахме много. Събрахме много впечатления и много боклуци. Но това не е всичко – в дневника за всеки ден, можете да прочетете още много интересни неща.
Преживяването бе невероятно!
Заслужава си. Повярвайте.
Направете го и вие. Сами или с нас догодина.
Вижте нашата България от билото на Стара Планина!
